Още през 60-те следвоенното поколение, т.нар. бейби бумъри (децата, появили се в истинския бум от раждания след края на Втората световна война) и тяхната „сексуална революция“ с хипарските комуни и свободната любов поставиха голяма въпросителна над мита за идеалното семейство и за моногамната брачна любов като най-добрия, че и единствен избор на обществото. Вакханалията на сексуалната революция обаче, която през 70-те все още се вихри, особено в света отвъд Желязната завеса, бързо-бързо бе потушена, когато около средата на 80-те избухна епидемията от ХИВ/СПИН.

Ние, децата на 70-те в България, сами откривахме секса. Сами, най-много с помощта (или по-скоро с объркването) на Разговора с главно Р, тържествено иницииран от представител на родителското тяло, плюс биологично-физиологични четива като „Да си поговорим, девойчета!“ и класиката „Мъжът и жената интимно“.  Така беше за по-голяма част от нас. После дойдоха промените от 1989 г., а с тях дойде и порното – промените и порното са си неразривно свързани. Дойдоха купищата вестници и списания с жени по и без бельо, строго профилирани издания като „Чук-чук“, изобилие от… „ видеоматериали“ по темата, нощни предавания, конкурси за красота и дързост от типа „Мис Монокини“ и какво ли още не. Поколението на 80-те и 90-те израсна с всичко това, което може да бъде обобщено с две думи – пълна анархия.

Нещата станаха сериозни, но и леко плашещи, когато в играта се включи интернет с наистина неограничения достъп до всичко – и полезно, и опасно. Стана ясно, че ако не се вземат мерки, нещата ще излязат извън контрол. Дойдоха големите нови играчи – неправителствените организации. Така милениълите – поколението, родено около 2000 година – получиха своето сексобразование именно от НПО-тата, за които сексът се превърна в обект на небивал активизъм. Освен толерантност към хората с хомосексуална ориентация или към транссексуалните, освен идеите за релативността на пола и за това, че твоето субективно усещане за собствения ти пол е всъщност легитимното, те започнаха да налагат в глобален мащаб и тоталната  дискусия за секса. Разговорите за секса трябваше много бързо да еволюират и да напуснат сферата на личното, където преобладават евфемизмите, недомлъвките и, разбира се, смущението, и да станат публични.

Започнаха да се правят конференции по темата, да се налага определена терминология и дори да се следи стриктно за придържането към нея, да се пишат всевъзможни статии – научни и популярни, да се изготвят проектозакони за сексуалното образование в училищата. С една дума, сексът се превърна в още едно от многото неща, за които трябва непременно да говорим, които трябва непременно да обсъждаме с всички – с родителите си, с учителите си, с партньора си, дори по някакъв начин с държавата си. Издигнаха се лозунгите, които всеки от нас, независимо към кое поколение принадлежи, вече е чувал: сексуално образование в училище от най-ранна възраст! Да създадем здравословна връзка с тялото си! Да не се срамуваме! Да не премълчаваме! Да не съдим другите заради сексуалните им избори и предпочитания и да не позволяваме да бъдем съдени! И някъде в тези лозунги се появи и идеята за секспозитивизма. И както всяко друго нещо – в началото е идея, след това се превръща в бизнес.

Движението за секспозитивизъм, което вече има последователи навсякъде, е свързано с темата за секса, лишен от стигма, тоест – най-вече с онзи секс, който не е свързан с репродуктивността, а с удоволствието. „Секспозитивност“ означава най-общо казано да не се срамуваш от желанията и фантазиите си, да можеш да говориш за тях с партньора си, да приемеш тялото си и най-вече голотата си, да се научиш да поставяш граници, но и да премахваш граници в сексуалните си взаимоотношения, като следваш най-важния принцип – този на взаимното съгласие.

В цяла Западна Европа съществуват т.нар. секспозитивни общества (една от основните причини е многовековната репресия, на която католическата религия подлага секса), в които наистина се говори на всякакви теми – полова идентичност и ориентация, различни сексуални практики и как да ги практикуваме по безопасен начин, различните табута, включително и асексуалността, т.е. липсата на необходимост от секс, която парадоксално се оказва едно от най-големите табута, сексуална хигиена, сексуално здраве и т.н. Изобщо, осветява се или поне се прави опит да се освети и най-тъмното кътче на човешката сексуалност. Дали това е необходимо и полезно, е друг въпрос, който тук само си позволявам да задам.

В секспозитивните общества – групи, които се събират под наблюдението на секстерапевт – всичко може да бъде обсъждано, стига да се осмелиш да го признаеш. Фетишизъм? Не се срамувай, нормално е. Садо-мазо желания? Не се притеснявай, напълно осъществими са, стига да уважаваш границите, които партньорът ти поставя. От доста години съществуват клубове за хора с подобни фантазии – нещо като „клубове по интереси“, ако използваме терминологията от времето на социализма.

Съвсем в реда на нещата е да станеш член на подобно общество заради нещо на пръв поглед невинно и дребно – да кажем страха или направо фобията от докосване. Или ако мастурбацията е единствената сексуална практика, която ти носи удоволствие (eдно от откритията на тези общества е, че над мастурбацията също тегне страшна стигма). Или използването на сексиграчки. Или нежеланието да родиш дете, съчетано с желанието да имаш дете – секспозитивните общества подкрепят всички възможни репродуктивни практики, които науката и медицината предлагат днес, като донорство, сурогатно майчинство и т.н. Важното е да го искаш осъзнато. Между другото „осъзнато“ и „с разбиране и приемане“ са едни от най-често срещаните изрази в езика на тези общества.

Секспозитивните общества всъщност отхвърлят двата начина, по които векове наред са били разглеждани сексуални предпочитания, различни от най-традиционните от моралистична гледна точка (като религиозен грях или извращение) и от медицинска гледна точка (като болест). Принципът е, че нищо, което е по взаимно съгласие, без принуда и се прави от пълнолетни хора с осъзнаване (мантрата!) на опасностите и възможните последствия, не е грях, не е табу, не е извращение и не може да е забранено. Нужно е просто да си го приел, да си информиран и да си достатъчно смел, за да пристъпиш границата между фантазията и нейното осъществяване. Именно за това пристъпване на границата се грижат секспозитивните общества.

Секспозитивизмът като идея приема, че нищо от естествените и здравословни сексуални желания не бива да бъде потискано, контролирано или лекувано. Просто трябва да бъде изведено на светло, признато и осъществено (разбира се, в рамките на закона). Особено труден, но и важен е този процес, когато става въпрос за хора, принадлежащи към традиционно силно патриархални култури или религиозни общества. Много от тези хора, особено жените, дори ако са трето поколение емигранти в някоя европейска държава, изпитват огромни трудности в адаптацията си към света, в който живеят и чиито правила са различни от тези, в които самите те са възпитани, особено в областта на секса. Секспозитивните общества смятат, че истинската интеграция на тези хора е невъзможна без определен тип сексуално образование, като те бъдат предизвикани сами да го потърсят и пожелаят.
Особено важно е, че тези общества обръщат внимание и на хората с увреждания, много от които срещат допълнителни проблеми в сексуалния си живот. Секспозитивните общества работят по този въпрос и ролята им в това отношение е наистина социално значима.

Ето какви са деветте основни принципа на секспозитивните общества:

• Осмели се!
• Изследвай фантазиите си!
• Наслаждавай се на тялото си и неговата сетивност и развивай позитивна връзка с него!
• Говори с партньора си!
• Поставяй здравословни сексуални граници – за себе си и за другите.
• Грижи се за собственото си сексуално здраве и практикувай безопасен секс!
• Работи върху нездравословни сексуални модели като натрапчиво или импулсивно поведение!
• Не осъждай!
• Подкрепяй закони, политики и норми, които гарантират консенсусна сексуална свобода, а не нездравословни ограничения или репресии!