Помня, че когато гледах haute couture колекцията на Chanel за 2021-ва, си казах – нима онова невидимо зло, което изглежда доста декоративно, ако се съди по многомилионно увеличените негови модели, и би стояло добре като висулка на дълга верижка, та нима то скъса с шипчетата си дългите нанизи перли, толкова характерни за бранда?! И нима пръсна перлите, разпиля ги като изгубени завинаги моменти, в които сме заявявали себе си през матовия им блясък?! Да, в постпандемичната колекция нищо не проблясваше около шията.

Отказът от силата на огърлиците да предпазват, подобно на амулети, заявявайки най-малкото социален статус, е израз на постигането на друга сила. Когато говори за есенната си колекция, Том Форд споменава трите думи, резониращи в него през този сезон: яростен, мощен и лош. Какво по-добре би обяснило факта, че в есенните колекции на 2021-ва бижутата са само очите. Толкова по-силно е въздействието на това отстъпление, колкото по-кратко трае. Така и стана. Достатъчно е да видим колекциите Chanel Resort 2022 или Saint Laurent s/s 2022. Шията отново е украсена.

Светът не би могъл да се откаже завинаги от огърлицата. Не съм сигурна дали толкова заради чисто естетски пориви, колкото заради натоварените с истории и послания жестове, които я съпътстват. Онзи момент, когато повдигаш с ръка косите си, така че да оголиш шията си и да я поднесеш на някого, за да закопчае огърлицата. Или нервната игра с колието. Или ядният жест, с който той дръпва гердана и трополенето на мънистата се смесва със затихващия звук от нейната плесница.

Жестове архетипи от филма на живота, разкриващи безкрайно много за отношенията, за намерените и изгубени доверия, за намерената и изгубената любов, за свободата и зависимостите.

В края на лятото, докато пиехме апероли в един двор оазис в центъра на София, приятел художник се вгледа в огърлицата ми с голям овален лазурит и каза: „Разкажи сега историята й“. Неминуемо очакваме точно това – огърлицата да има история. Или по някакъв начин да разказва нашата собствена. Това я прави толкова магнетичен аксесоар.

Камерата я обича, обича комбинацията от чувственост и хладна дистанцираност – май няма друго бижу, което така добре да ги съчетава, обича да я превръща в метафора, в средство за изграждане на ситуации и характери. Потъването на „Титаник“ е затворено в пределите на едно сърце – Heart of the Ocean, окаченият на верижка сапфир, вдъхновен от красивия и прокъл-нат Hope Diamond, който героинята на Кейт Уинслет получава като подарък от годеника си и който после изящно потъва сред океана на чувствата и водовъртежите на катастрофата и спомените. Бляновете на Холи Голайтли светят с няколкото реда перли, прихванати с диамантена брошка, около шията на Одри Хепбърн, комбинирани с черна рокля на Givenchy, ръкавици до лактите и цигаре – иконичен образ, ознаменувал началото на 60-те и вдъхновявал мечтания и бунтове.       

Огърлицата – в зората от нанизани мидени черупки или зъби на убито животно, изначално сякаш е заредена с чувство на радостна самоувереност от някакъв акт на себедоказване. През столетията цивилизацията окачва много значения около шията – за престиж, за влияние, за принадлежност, за отлъченост, влечащи към дълбините или изтласкващи към повърхността собствената ни представа за себе си и това, което искаме да внушим на другите. Повече от всяко друго бижу огърлицата може да се превърне в манифест за самите нас. И в камък на шията, разбира се.                 

Преди десетина години в изложбата Bijoux Art Deco et Avant Garde в Musee Des Arts Decoratifs в Париж сред експонатите беше и прочутата огърлица на Шарлот Периан. Да, тази Шарлот, която Льо Корбюзие първоначално с пренебрежение отпраща: „Тук не бродираме възглавнички“, а после дизайнерката става едно от най-изразителните лица на модернизма. В огърлицата й не са включени диаманти с много карати, съвършено обработени, така че светлината да изтръгва едва ли не музикални акорди от дълбините на камъка, нито пък мистични перли. Тя е наниз от хромирани метални топчета. Какво й придава митичен статус? Фактът, че става символен обект в модернистичната естетика и изразява идентичността на Периан, формирана в края на 20-те.

Самата тя разказва, че тогава е имала прическа на уличен гамен и е носела огърлицата, символ на привързаността й към индустриалната ера. „Гордеех се, че бижуто ми не съперничи на тези на английската кралица.“ Огърлицата е вдъхновена от натюрморта на Фернан Лежер Le Mouvement à billes (1926), откровено напомня машинна част и е есенция на цяла една нова философия за живеенето, за хуманното и поетичното. В по-късни дни бижутери пък се вдъхновяват и превеждат естетиката и посланията й със злато и сребро, което само идва да покаже трансформацията на ценностите.

Тези дни видях нова огърлица на бижутера Тодор Йорданов от мерки за пръстен, планински кристал и сребро. Стана ми интересно това пресичане между колие и пръстен, споменах му с какви думи описва времето Том Форд и го попитах какви огърлици слага подобно време. А той ми отговори: „Такива, които крадат най-безцеремонно вниманието. Времето е на смелите решения, съчетани с усмивката на красива жена. А смелите бижута винаги показват характер“.            

Не става ли по този начин обаче прекалено шумна огърлицата, както всичко наоколо? Не губи ли от своята интимност и деликатност, и тайнственост? Балансът зависи от майсторството на бижутера.  

Преди близо четиристотин години Йоханес Вермеер рисува „Жена с перлена огърлица“ – дама с жълта наметка завързва пред огледалото жълтите панделки на наниза от перли. Изследователите анализират сходствата с картината „Жена, четяща писмо“. Този текст не се интересува от изкуствоведски анализи. Интересува се от тишината и вглъбеността и в двете картини. От начина, по който една жена ще се огледа в думите от писмото и в наниза от перли. Защото в огърлицата, съзнателно или не, искрено или маниерно, дръзко или деликатно, винаги търсим някаква метафора за самите себе си. И това ни харесва.

Така че когато онзи мой приятел художник ме попита каква е историята на огърлицата ми с лазурит, аз започнах да разказвам…