Когато тръгва на рискованото пътешествие, което има за цел да напълни трюмовете на петте му кораба с черен пипер, но което в крайна сметка ще докаже, че Земята може да се обиколи с плаване в една посока и следователно е кръгла, Магелан не знае каква съдба го очаква. Преди отплаването си от Севиля на 10 август 1519 година, той пише завещание, в което нарежда след евентуалната му смърт по време на експедицията да бъдат отслужвани литургии, а тялото му да бъде погребано в избрана от него катедрала, оставя дарения за манастири и болници, погрижва се и за бъдещето на наследниците си – за жена си и двамата си сина, единият от които още нероден. Те ще наследят благородническата му титла и богатствата, които предстои да спечели. Дава свобода на малайзийския си роб Енрике и дори му осигурява известни средства за живот.  

Съдбата отказва на Магелан всичко, за което я бе молил в часа на заминаването си, пише Стефан Цвайг в абсолютно великолепната си биография на мореплавателя. Магелан е убит във Филипините, преди да завърши плаването си, превърнало се в двугодишен кошмар. През това време цялото му семейство умира и може би е божия милост, че той никога не го научава. Нещо повече – дори откритият от него проток, наречен за вечни времена Магеланов, се оказва без особено значение за мореплаването и връзката между континентите, защото е твърде отдалечен и твърде опасен за преминаване. Обаче името Магелан остава като синоним на велико откривателство. Той и екипажът му са вероятно първите хора, които навлизат с кораби в Тихия океан от запад, именно той дава името  El Pacifico на това огромно синьо „нищо“, на - по думите на Цвайг - безкрайната водна пустиня. Експедицията му, макар и без него, завършва отново в Севиля. Земята е обиколена за първи път.

„Магелан. Човекът и неговото дело“ на Стефан Цвайг се чете като поема, това е вдъхновено писане от първата до последната буква, това е писане, каквото може би вече няма. Кара те да следиш със затаен дъх съдбата на този мрачен човек с надвиснали вежди, лишен от дипломатически усет, но надарен с почтеност и желязна воля, целеустремен като стадо препускащи бикове, несръчен в саморекламата, изменник на родината си Португалия и недалновидния й крал, поставил се в услуга на Испания и Карл V („негова истинска родина не е вече отечеството му, а делото му“), раняван многократно, накуцващ, започнал от най-ниското стъпало във флотата и татуирал цялото налично знание за мореплаването в сърцето си. Магелан всъщност тръгва на път с една голяма заблуда, подведен от невярна географска карта, – че знае как да стигне по нов път до Островите на подправките, както тогава наричат Молукските острови, където расте в огромни количества черен пипер, ценен по това време почти колкото златото и доста повече от човешкия живот. „Само вярвайки, че знае една тайна, Магелан можа да реши най-голямата географска тайна на своето време. Само защото се предаде с цялата си душа на една тленна заблуда, той можа да открие една нетленна истина“, пише Цвайг.

А как само Цвайг описва кипежното време на Великите географски открития, когато създателите на географски карти са принудени да чертаят ден и нощ, за да нанасят върху хартията новите и още по-новите открития на мореплавателите и то когато споменът за Средновековието е още жив. Средновековието с неговия отказ от наследството на античните географи, Тъмните векове, в които се твърди, че отвъд познатите морета е царство на смъртта, че водите там са огнени и подпалват корабите, че всеки християнин, дръзнал да поеме натам, ще стане негър. Как само описва Цвайг разделянето на света от папата между двете му любими католически чеда – между Испания и малката Португалия, тази Пепеляшка на Европа! И тук не можем да не отдадем дължимото на великолепния превод на Асен Разцветников, направен през 1939 година, само година след публикуването на „Магелан. Човекът и неговото дело“. Наистина конгениален превод, който сега четем и в новото издание на книгата от „Колибри“.

Потегляйки към неизвестното, Магелан не е знаел какво го очаква. Не е знаел за жалкия край на земния си път, но може би се е надявал да прослави името си. Пишейки биографията му, Цвайг вече е напуснал родната си Австрия заради надигащия се националсоциализъм. Сигурно му е било тежко, но едва ли е предчувствал, че само след четири години, отчаян, ще сложи край на живота си в далечна Бразилия. Идеята да пише за Фернандо Магелан, което дори не истинското име на мореплавателя – той се е подписвал като Фернао де Магеляеш, му хрумва, докато прекосява с луксозен кораб океана като част от по-раншно пътешествие до Бразилия и Аржентина. На кораба, въпреки удобствата и палубните забавления, му става скучно. А после му става срамно от това усещане, защото си представя как първооткривателите са прекосявали непознатите им морета – с малки рибарски корабчета, без да знаят пътя, с мизерни дажби от вмирисана от стоене в буретата вода и проядена от червеите храна, без никой у дома да получи вест от тях с месеци и даже години, зъзнещи в нощите и изгаряни денем от слънцето, наблъскани в койките, безнадеждно сами в страховитата с необятността си океанска пустиня. И както става с истински  осенените, още на кораба Цвайг, по подобие на героя си Магелан, грабва и използва „светкавичната секунда на решителния час“, онази секунда на вдъхновението, с която започват благословените с талант дела.