Първото усещане за Троян е вода. Река Бели Осъм е красива с праговете си, с пристегнатите й в каменни яки брегове и наредени по тях къщи, които се оглеждат във водите й. Прехвърлят я мостове, по които се разминават хора и облаци, дошли тук на разходка от съседните хълмове.

Шумът от фонтаните се надвиква с уличния акордеонист, шепа кафенета те приканват да опиташ макиатото им. Красиви в старостта си каменни кръстове и римски колони напомнят, че хора са живели тук от много, много отдавна, завещали са ни това място и ободряващата му влага.

Тръгваме по следите им в Музея на народните художествени занаяти и приложните изкуства, около който по земята са накацали лилави керамични птици. В Троян няма как да забравите за прочутата местна керамика – тя е навсякъде, по рафтовете и като част от градския интериор.

Както и за сливовата ракия, въпреки че не всички приемат еднозначно силния й аромат. В Троян има кино и бар вариете, и каменен център, красиво училище, наречено на един от най-прочутите троянци – Иван Хаджийски, с църква над него, нов Малък пазар, няколко наистина добри графити, има път към Орешака и близкия Троянски манастир, има провинциална меланхолия и соцкооперации, красиви гледки се редуват с типичната за повечето български градчета неугледност.

Троян заслужава да бъде видян и подкрепен, да бъде опитано телешкото му със сини сливи в пресимпатичния ресторант „На дворът“, там правят и вкусна копривена торта, гарнирана с малини, заслужава да си купим картина от местен художник или авторска керамика от галерията в Серяковата къща.

Да отидем до боровете и буковете на парка Къпинчо (тук много обичат имената на -чо като Дочо и Цочо, които дори са материализирани като керамични фигури пред Музея на занаятите) и да не го подценяваме – все пак през 1911 г. в града на Бели Осъм светва първата електрическа крушка и той става третият с електричество в България след София и Пловдив. Заслужава да поспрем на някой от мостовете му и да оставим погледът ни да потече по реката. Натам накъдето…