Две неща останаха в мен от филма. Най-напред сцените насред безкрайните софийски „разкопки“, но не археологически, а строителни или ремонтни. Намирам избора на този снимачен терен за една от най-добрите находки на филма, защото ни казва много, при това без думи. Признавам, липсваха ми и още подобни, да ги наречем невербални, носители на смисъла и посланието на филма, тъй като диалогът не винаги звучи достатъчно убедително. Вероятно защото е много трудно да играеш едновременно и себе си, и персонажа си, каквато е задачата пред актрисите тук.

Второто, което ще спомена, е сцената в болничната стая, в която Бащата предлага на заразената си с ХИВ внучка Соня да отмъсти за нея – отлично поставена режисьорски и изиграна от Сърчаджиев и Бакалова сцена.

Весела Казакова и Мина Милева влязоха с взлом в киното, разбуниха духовете, разлаяха кучетата още с първите си филми – документалните „Чичо Тони, тримата глупаци и ДС“ и „Звярът е още жив“. По един или друг начин политическият и социален контекст винаги не просто присъства, а е съществен елемент във филмите им – комунистическият режим и последствията от него в изброените два документални филма, животът на емигрантите в лондонско предградие в условията на обществената  дискусия „за“ или „против“ БРЕКЗИТ в игралния им дебют „Котка в стената“ и ето сега - жените и техните житейски битки и травми във втория им игрален филм „Жените наистина плачат“, заснет във времената на #MeToo и всички последвали инициативи, свързани с правата на жените, както и с тези за правата на хората от ЛГБТИ+-общността, с домашното насилие и т.н. Казакова и Милева обаче и сега, както и в „Котка в стената“, пречупват лозунгите през личния си опит, превръщайки ги в лични лозунги, в лични послания.

„Жените наистина плачат“ е филм с късмет. Най-напред, защото специфично женската тема е заложена още в оригиналния сценарий на Биляна Казакова (която изпълнява и една от главните роли) със заглавие „Сестри“, написан преди доста време – факт, който изключва възможността филмът с лека ръка да бъде обвинен в политкоректност. В същото време пък – и заради допълнително направените промени - е напълно в съзвучие със силно актуалната точно в настоящия момент световна тенденция да се поощрява и подкрепя създаването на филми, разказващи истории от и за жени. Неочакван късмет на филма, разбира се, носи и участието на Мария Бакалова. Когато е избрана за ролята, тя е наскоро завършила НАТФИЗ актриса, и именно по време на снимките на филма се явява на кастинг за „Борат 2“. Сега обаче, когато филмът тръгва на фестивали и по екраните, Мария е  звезда и това не може да е без значение. Онова, което няма как да не усетите, когато гледате „Жените наистина плачат“ е, че Бакалова наистина е актриса със смело сърце, защото не се поколебава пред предизвикателните сцени в този филм. Е, вероятно ще усетите и все още неизчистения фалцет, понякога дори кресливост, в гласа й, особено в някои сцени с караници между сестрите.

Започнах с избора на една от локациите за снимки – строително-ремонтна площадка, в каквато често се превръщат някои софийски улици. Моето усещане за втория филм на Казакова и Милева е, че той самият прилича на току-що разкопан терен – в неговата незавършеност има и нещо хубаво, много живо, но в същото време и една неовладяност (само един пример - включването на сцената с нестинарите, която звучи неорганично и самоцелно, сякаш е прибавена само за малко етноекзотика).

Филмът разказва историите на пет жени от едно семейство – Ана (Катя Казакова), двете й дъщери Соня и Лора (Мария Бакалова и Ралица Стоянова) и двете й сестри Йоана и Вероника (Весела и Биляна Казакови). Детските травми на Ана и взаимоотношенията й с Бащата (Йосиф Сърчаджиев), хомосексуалната  ориентация на Йоана, постродилната депресия и проблемите в брака на Вероника, заразяването с ХИВ на Соня и не на последно място – Лора (Ралица Стоянова), която живее с почти фатално емоционалните драми на всички около нея и не може да бъде щастлива. Пет силни женски истории, някои от които обаче са просто маркирани или минават само през диалога – някой признава, спомня си (историята на Ана например, при която някак с голяма лекота се стига до финалния разговор с Бащата и липсва изцяло вътрешният път, изминат от Ана, за да стигне до този разговор, който би трябвало да е разговор катарзис).

Сещам се за друг филм, който също рисува, макар и в съвсем различна стилистика, портрет на семейство на ръба на нервна криза – „У дома през август“ (2013), реж. Джон Уелс. И там семейство, което отдавна не се е събирало, изведнъж научава в рамките на няколко часа за житейските сблъсъци и катастрофи, които е преживял или преживява всеки един от членовете му. Или пък „Това е само краят на света“ (2016) на Ксавие Долан. В тези филми обаче наистина на фокус е само дълбоко личното преживяване, само семейството, без социален контекст, без наболели обществени проблеми и затова концентрацията на емоцията не се губи в нито един момент. В „Жените наистина плачат“, освен че са малко или повече разказани или по-скоро скицирани историите на петте жени, всяка една от които е достатъчно силна и драматична, че да се направи отделен филм за нея, са намесени и средата, в която те живеят, реакциите на другите, различни обществено-политически процеси и т.н. Всичко това, смятам, че отнема от въздействието на филма, разсейва силата му, разрежда го. Важно е, разбира се, това е контекстът на случващото се, но режисьорът трябва да успее да намери точните пропорции, точният фокус, точният избор.

Весела Казакова и Мина Милева са направили филма си така, че да нямате никакво съмнение – това е филм с послание за търпимост, толерантност, човечност, разбиране, споделяне, приемане и в крайна сметка – любов. На отделни места обаче ми се струва, че посланията се превръщат в лозунги. Протестите срещу Истанбулската конвенция сме ги виждали по телевизията, във вестниците, във фейсбук, на улицата. Ок, видяхме ги И тук. Сцената с примитивния тип в подлеза, който показва среден пръст и крещи нещо от типа „Умрете, джендъри!“… Намирам тази сцена за буквална, тривиална и при всички положения – крайно неспособна да промени каквото и да било. Около самите протести дори само във фейсбук имаше далеч по-страшни хомофобски излияния, на фона на които тази сцена изглежда направо наивна. 

Най-силните моменти в „Жените наистина плачат“ обаче са онези, в които няма лозунги – например Весела Казакова в една изключително интимна сцена с актрисата Росица Гевренова, която играе нейното гадже във филма. Сцена, която наистина е разголване, наистина е разкриване, наистина е изповед. Или Биляна Казакова с изсмукващо силите й сладко бебе. Историята на постродилната депресия наистина заслужава да бъде разказана в отделен филм и дори съвсем не е задължително тази депресия да включва опити за убийство и/или самоубийство (някои сцени в тази сюжетна линия не звучат психологически достоверно, особено тази с ножа). Или вечно сериозната, дори мрачна Ралица Стоянова в ролята на Лора, която е буквално задушена от драмите на другите и не може дори да се усмихне. Сцената с „реката на тайните“ – където всички са заедно и най-после си говорят, най-после споделят, най-после признават. И последната сцена, в която изведнъж, много рязко, но пък на мен лично това също особено ми хареса, градусът на драматизма е свален и всичко е събрано в една проста реплика, цитирам я по памет: „Ние сме си кукувици. Цялото семейство е пълно куку. А майка ни – най-вече.“ Филмът всъщност е посветен на майката на сестрите Катя, Весела и Биляна Казакови – актрисата и ръководител на театрална студия „Камбанка“ Снежина Казакова, която си отива доста млада.

Режисьорите Весела Казакова и Мина Милева, които са и продуценти, и съсценаристи, заедно с Биляна Казакова, казват, че във филма им има много мотиви "по истински случай" и реални събития от живота на всяка една от актрисите във филма. Не го определят обаче като "семейна автобиография", тъй като по думите им все пак художествената измислица преобладава. Както вече е известно, филмът е заснет с много импровизации от страна на актьорите, които играят на ръба на себе си, така да се каже - на границата между спонтанно актьорски и чисто човешки реакции. Усещането е, че филмът наистина е заснет на скорост, на един дъх - репортажно, пестеливо. Има обаче и някаква специфично филмова поезия в повтарящите се кадри с момичетата, които се чудят какво да правят с живота си насред разкопаните улици и строителните площадки – знак за мястото и времето, в които живеем, разбира се, но и като метафора на това, че винаги можем да направим живота си по-добър. Стига да се осмелим и да сме достатъчно… куку, нали разбирате.

 

.