На библиотеката в дома й в Борнмът, Англия, има няколко снимки:

На майка й, която не се скарала на петгодишната Джейн, въпреки че момичето се изгубило за цял един ден. Докато майка й мислела да я издирва с полиция, Джейн шпионирала една от домашните кокошки. Непременно трябвало да разгадае откъде се появява яйцето.

На Ръсти, съседското куче, което Джейн обучавала на различни номера – да „умира“ по команда, да се катери по високи стълби, да затваря вратата. От него научила много за поведението на животните. Ръсти например се сърдел, когато го упрекнат (според него) несправедливо, и стоял, обърнат към стената, докато не му се извинят.

На шимпанзето Сивата брада…

На 16 юли 1960 г. Джейн за първи път стъпва в Националния парк „Гомбе“ в днешна Танзания, наричан още Земя на шимпанзетата. Тогава тя е на 26, начинаеща изследователка. Отначало шимпанзетата бягат от нея, въпреки че Джейн иска единствено да ги наблюдава. Такъв е методът й, усвоен още от времето на Онази кокошка – ако наистина искаш да разбереш какво правят животните, дръж очите си отворени на четири и не се намесвай. Първото шимпанзе, което й идва на гости в лагера, е Дейвид Сивата брада – за да обере бананите от близкото дърво, разбира се. Но крачката е направена. После се появява доминантната женска Фло с нейния ужасно разглезен син Флинт, който на 8 години още настоявал майка му да го носи на гръб.

60 години Джейн посвещава на изучаването на шимпанзетата и променя научното виждане за тях. Установява, че те са много по-близки до хората, отколкото се е смятало – убиват и ядат месо, воюват помежду си, но и използват оръдия на труда и са способни да проявят… човещина. Тя е първата, която започва да им дава имена. Дотогава учените просто са номерирали приматите. Джейн научава и още нещо важно – че не може да опази шимпанзетата, ако местното население не бъде ограмотено и ако няма прехрана. Институтът й „Джейн Гудол“ основава програма за подобряване на живота на селяните край резервата „Гомбе“. Тя създава и екопрограмата „Корени и филизи“ с групи в близо 100 страни.

Джейн Гудол не успя да присъства лично на Софийския фестивал на науката през май заради ограниченията, свързани с КОВИД-19. Но тя изнесе онлайн лекция „Защо вярвам в по-доброто бъдеще“.  За нея то е възможно само с емпатия – към хората и животните. А затова са нужни имена.

По книгата на Джейн Гудол „Моят живот с шимпанзетата“, ИК „Жанет 45“.