Свикнали сме да отдаваме признание на гръмогласни герои. Обръщаме сякаш повече внимание на изтерзани лица, които са доказателство за трудностите по пътя. А какво правим с изстрадалите, но усмихнати хора? Ирен Дикова е пример и вдъхновение с начина, по който преминава през житейските препятствия. И то какъв!

Преди четири години е трансплантирана с два бели дроба. Събитие със заряда да се превърне в катастрофа или да отвори нови хоризонти. Ирен (дъщеря на двама от най-популярните архитекти у нас – Таня и Калин Дикови) доказва, че понякога екстремните състояния ни помагат да развием собствения си потенциал. Година след операцията участва в Европейското първенство за трансплантирани с бял дроб и сърце в Италия, където печели два медала. Усмивката е запазената й марка – няма да я видите без нея, независимо в какъв момент я улавяте. В България, която е на последно място по трансплантации в Европа, усмивката на Ирен е надежда. За списание EVA тя разказа (през усмивка, разбира се) как е минала през изпитанието и откъде извира оптимизмът й, толкова необходим на всички днес.

Гледайки те, трудно бих си представила, че живееш с трансплантирани дробове. Как започна пътят ти към трансплантацията?

Колкото и да е странно, понякога аз самата забравям, че живея с два трансплантирани бели дроба. През 2019 година следвах в Милано и там бях диагностицирана с рядкото заболяване муковисцидоза, или както го наричат още – болестта на „65-те рози“. Представлява мутация на ген, който причинява повреди в белия дроб и не само. Слава богу, при мен е по-рядка мутация и е засегнат „само“ този орган. Тогава бях едва на 19 и не исках да повярвам – продължих да живея по същия начин, но следвах всички инструкции на лекарите. С малки изключения. Много е трудно да си тийнейджър и да смениш живота си на 180 градуса. Ходех на прегледи на всеки 3 месеца. Между 25-ата и 27-ата ми година нещата рязко се влошиха. Тялото ми започна да изнемогва, отслабнах и стигнах до 30% капацитет на дробовете, което е сигнал, че е нужна трансплантация.

На една от снимките ти в Инстаграм ти си в болничната стая след операцията, но усмихната и, както сама казваш, „не спираш да позираш“ – тази психологическа устойчивост имаше ли я преди, или я придоби впоследствие?

„Позата“ идва от безбройните снимки, които са ми правили като дете и които не спирам да правя и аз. Винаги съм обичала да съм център на внимание, да имам публика. Детството ми беше щастливо и изпълнено с много положителни емоции. От малка тренирам ски и тенис. Участвах в училищните отбори по баскетбол, волейбол, плуване и тенис на маса. Спортът ми е дал добра физическа подготовка, както и психическа. Другият фактор винаги са били родителите ми. Майка ми е много силна личност и ме е научила да преминавам през тежки стресови ситуации с лекота, а баща ми – да гледам философски на нещата. Комбинацията от двете съм аз.

Какви бяха страховете ти преди и след операцията, и някои от тях живи ли са днес?

Преди операцията страхът ми беше дали ще мога да се кача отново на ски. А след това – дали ще съм се възстановила до 6 месеца, защото трябваше да съм кума. Не съм се страхувала много, тежък и краен оптимист съм и това ми помага много. Страх ме е от змии и от високо, другото е преодолимо.

Какво ти помогна по време на възстановяването?

Най-вече родителите и най-близките приятели. Те бяха нонстоп до мен. Мама започна да ми готви отново, а с приятелите ми бях в топла телефонна връзка. Празнувах рождения си ден в болницата – бях обсипана с подаръци и уникални изненади. Единствената „болка“, която изпитвах, беше физическа. Другата беше преодоляна.

Предполагам, че семейството ти се е разкъсвало в опити да поддържа баланса между страховете си и необходимостта да те окуражава – как се справихте по пътя?

Баща ми беше до мен, когато трябваше да направя изследване за кислорода в кръвта, но вместо това влязох по спешност в болницата с изключително високи стойности на въглероден диоксид. Не искам да знам какво и как е преживял. До ден днешен не го коментираме. Той е изключително силен и емоцията му рядко е на показ. Майка ми и брат ми долетяха веднага от София. Брат ми не е искал да ме види интубирана и е изчакал до другия ден. След като съм се събудила, дишаща сама и усмихната, и на тях им е олекнало.

Какво е усещането дробовете ти да работят с 30% от капацитета си?

Странно е, но тогава си мислех, че дишам нормално и просто се задъхвам. Има нещо, което те натиска, но волята да дишаш е по-голяма и някак го неглижирах, въпреки че от един момент нататък се налагаше да съм постоянно „закачена“ за кислороден апарат. Докато не се събудих след операцията и не си взех дълбоко въздух – тогава осъзнах, че преди ми е било адски трудно.

Преди операцията си карала ски на 3000 метра надморска височина с кислородна машина на гърба, която ти е помагала да дишаш – какво те подтикна да го направиш?

Страхът, че може никога да не мога да го направя отново. Освен това бях чувала за хора, които го правят. А и лекарите ми казваха, че стига да се чувствам добре и да си меря кислорода, всичко може. Истината е, че съм тежък Овен и инат. Като реша нещо, то трябва да се случи! Това беше и последното ми ходене на ски в предишния живот, което никога няма да забравя.

Спортът винаги е бил част от живота ти – завърна ли се към него?

Във Виена още от първата седмица започват да те раздвижват. На втория месец вече правех по 12 хиляди крачки на ден из града, а на третия започнах с йога. След половин година бях всеки ден във фитнеса, качих се на ски, играх тенис. А годината след трансплантацията бях на Европейското първенство за трансплантирани с бял дроб и сърце в Италия, където спечелих златен медал на тенис на корт и бронз на тенис на маса. Оттогава не спирам. Не само в спорта. Във всичко! Много е важно движението след трансплантацията и затова заедно със Сдружението за белодробно трансплантирани, в което членувам, направихме благотворително книга с упражнения за подготовка преди операцията и след нея, съгласувана, разбира се, с физиотерапевти и пулмолози.

Хората стават фаталисти в много по-леки ситуации. Откъде извира твоят оптимизъм?

Знам ли? Може би от това, че съм родена с късмет. В живота ми съм имала много трудности, и малки, и големи като тази. Но някак съм се справяла, минавала съм между капките. И това ми е давало надежда, че каквото и да е, ще мине. Ще дойде по-добро време. Днес често ми казват, че съм готова да бъда психилог. Успокоявам хората и близките си най-вече, винаги им показвам добрата страна, дори и на лошото.