„Ти знаеш ли за режисьора Стефан Командарев“ – ме попита един французин преди четири години. Беше гледал „Посоки“ във филмотечно кино в Тулуза и беше много впечатлен.

Самият Стефан Командарев се изненадал наскоро, когато във Фейсбук профила му завалели покани за приятелство от Финландия. Оказало се, че „В кръг“ е излъчен в праймтайма на националната телевизия на скандинавската държава, след това е качен и на онлайн платформата й и са го гледали много хора. За режисьора на „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ (най-широко разпространеният филм в световен мащаб в историята на българското кино) светът наистина е необятен, а животът – пълен със смислени човешки истории, които си заслужава да бъдат разказани. За да се замислим, да живеем по-осъзнато и отговорно.  

Говорим по повод на новия му документален филм, който е в процес на снимане. Темата е даряването на органи. Предисторията води към Георги Пеев, бивш главен редактор на хасковския вестник „Марица“, който консултирал сценария на „Посоки“.

Ако помниш – разказва режисьорът, – и в „Посоки“ имаше история за трансплантация. Срещахме се с тогавашната шефка на агенцията по трансплантация – д-р Мариана Симеонова. Много ни помогна и Георги Пеев. Живее с трансплантирани бъбрек и сърце 4–5 години. Станахме близки. Той е световен и европейски шампион по плуване от Игрите за трансплантирани, които преди пандемията се провеждаха ежегодно! Покрай него навлязох в темата и коментирахме, че положението с донорството става все по- и по-лошо, бройката на донорите пада, а част от хората в списъка на чакащите за присаждане никога не дочакват операция. Целта ни е да направим филм, който да промени това.

Какво ще видим в него?

Основно човешки истории. Георги Пеев, за когото споменах, сме го снимали в дома му, в ежедневието му на общински съветник, как с двата си трансплантирани органа качи Мусала. Докато ние изплезихме езици, той тичаше напред и викаше – айде бе, екипчето! Нещо хич ви няма. Жоро е пример как след трансплантация човек може да бъде абсолютно нормален, работещ, активен, със супер живот. Имаме и герои в списъка на чакащите, които снимаме от година. Надяваме се някой да извади късмет до края на снимачния процес, тоест до месец. Един от тях чака бъбрек от 15 години и почти се е отчаял. Баща му е готов да му дари, но имат различни кръвни групи и не може да се случи в България. Успяха да уредят операция във Франция, която се отложи за края на май, защото нашият герой се разболя от КОВИД.

От какво зависи да има донорски ситуации?

В България има регистър с около 2000 души, заявили писмено, че при мозъчна смърт отказват органите им да бъдат взети за трансплантация. Всички останали са потенциални донори. Според закона, когато някой почине, близките му могат да откажат органите му да бъдат използвани за трансплантация и както коментираме с колеги, да предпочетат вместо тези органи да дарят живот на други хора, да изгният в гробищата. А донорството е израз на човещина, на съпричастност и акт, достоен за уважение. В цивилизованите страни хората даряват органите на близките си, за да се излекуват други хора.

Не е ли редно всеки да дава съгласие за собствените си органи, преди да почине?

В Европа има различни системи. В Германия например трябва да кажеш дали приемаш, или се отказваш от подобна възможност, когато си вадиш шофьорска книжка. Нашата система по принцип не е никак лоша, тя е като в Испания и Хърватия. Там обаче, както и в Норвегия, няма чакащи. Хората, които се нуждаят от трансплантации, получават органи почти веднага. Тези страни са номер едно в света по брой трансплантации на глава от населението. Преди година в Испания за 24 часа бяха извършени 38! При нас за миналата година са около 5–6. Проблемът е другаде. В класацията на Европейския съюз за реализирани донорски ситуации сме на срамното последно място, а в тази за починали от мозъчни инциденти, инфаркти, инсулти и загинали от пътнотранспортни произшествия – на първо. Тоест ние имаме много потенциални донори, но уви, нямаме никаква реализация. В най-големите болници – „Пирогов“ и Военна болница, почти няма донорски ситуации. Миналата година в „Пирогов“ имаше една.

Лекарите там са много натоварени.

Така е. Трансплантациите се оказват на много заден план в абсурда на цялата здравна система, съсипана от „търговските дружества“ и от масовата емиграция в чужбина на младите лекари и сестри. В Испания координаторите по донорство във всяка болница работят само това. При нас медиците го правят заедно с всичко друго. Все пак имаме и болници с екипи по западен образец като създадените от д-р Сибила Маринова в болницата „Д-р Стефан Черкезов“ в Търново и от проф. Платиканов в „Света Марина“. В Плевен също са силни.

Какво прави координаторът по донорство?

Държавата е харчила пари да го обучи как деликатно и с уважение да започне разговора с близките на починалия, да им подаде идеята за даряване на органи, да им обясни как и какво се случва, да получи тяхното информирано съгласие. В нашите болници има подготвени лекари за трансплантации, както и добра материална база, но болниците, справящи се успешно с координирането на донорство, се броят на пръстите на едната ми ръка. И в момента масово хора, намерили близък, който да им дари орган, плащат по 25–30 хиляди евро за трансплантация в Турция. Във филма имаме заснета оферта от турска болница.