Докато гледахме „Круела“, толкова ни се прииска да попаднем в Лондон през 70-те.

Лондон с мулет прическите, които в България щяха да се наложат двайсетина години по-късно под формата на „отпред късо, отзад модерно“ и Туньо щеше да бъде техен пророк.

Лондон с малките ъндърграунд магазинчета по Портобело Роуд, където винтиджът е смесен с прохождащата пънк мода.

Лондон на „Секс пистълс“ и техния луд вожд Малкълм Макларън, бивш собственик на сексшоп впрочем, които крещят „Аз съм анархист“.

Градът на Нейно скандално величество Вивиан Уестууд, сърдита, груба, рижа, раздърпана, шиеща дрехите на „Секс пистълс“. Няма как да не се сетите за нея, когато Круела, в ролята е Ема Стоун, се мята на боклукчийски камион, а зад нея се проточва дългият метри и метри шлейф на роклята й, направен от парцали.

„Давах си сметка, че съм необикновена; чувствах, че съм такава“, казва Уестууд, когато си спомня за детството си. „Работата е там, че съм родена гениална. Родена съм лоша. И малко луда“, ще каже Естела с черно-бялата коса, героинята на филма, която ще се самоизмисли като нова личност и ще се нарече Круела.

„Круела“ е за раждането на новото, което трябва да стъпи върху раменете на миналото, да го победи, за да бъде забелязано. Така е в модата, така е и в живота. „Миналото“ в случая е в лицето на баронеса фон Хелман, най-добрата лондонска дизайнерка, поравно гениална и зла. Мечтата на Естела, останала сираче и отраснала с двама малки крадци, които я взимат под крилото си, е да работи за баронесата. Струва й доста да бъде забелязана, защото започва като чистачка на тоалетните в модната централа. Но възхищението на Естела към  баронеса фон Хелман скоро е заместено от омраза и желание за отмъщение заради зло, сторено в миналото.

Голямата Ема Томпсън е в ролята на баронесата и успява да я направи ярко с поглед, с брадичка, с вежди, с рисунъка на тялото, въпреки опасността да се залитне към паметната интерпретация на зла шефка в индустрията на модата, с която помним Мерил Стрийп в „Дяволът носи Прада“.

Режисьор на „Круела“ е Крейг Гилеспи, виждаме името на Глен Клоуз сред изпълнителните продуценти – като пряка връзка с иконичното й превъплъщение в Круела де Вил (или Злобара де Мон в българския превод) в „101 далматинци“ на „Дисни“ от 1996 г.  В „Круела“ впрочем далматинците са на доста заден план и съвсем не са сладки петнисти ангелчета, а истински служители на злото. Освен това вместо сто и един са само три, но така им се пада.

Още две имена са много важни за филма. Художничката на костюмите Джени Бийвън („Оскар“ за най-добър костюмен дизайн през 1986 г. за „Стая с гледка“) буквално извайва с дрехите характерите на основните героини, виждаш конфликта им, разказан с думите на модата. Всяка сцена е празник за очите.

Надя Стейси е стилистката на грима и косата, нейната работа сама по себе си вече задава тенденции, а самата тя признава, че е черпила вдъхновение от… „Секс пистълс“, разбира се.

В края на филма има симпатично заиграване с историята на „101 далматинци“, написана от Доуди Смит през 1956 и екранизирана от "Дисни" като анимация през 1961 г. Появяват се далматинците Понго и Пердита и техните стопани, с които всъщност започва класическият разказ. Така „Круела“ се оказва предисторията на „101 далматинци“, една по-брутална, пънк, анархистична, феминистка версия („Аз съм жена, чуйте моя рев“, казва героинята на Ема Стоун в един от трейлърите) със страхотен дизайн и музика.

Трябва ли ви още, за да отидете да я гледате?

Тя вече е в кината.