Да си представим шевицата като роман, започнат в зората на човечеството, ни приканва Ирен Величкова-Ямами. От 1988 година Ирен живее в Япония, а името й стана популярно покрай избродирана от нея карта на България. Паното включва 140 шевици от различните краища на страната.

Kнигата й „Архаични символи на бродерията“ е проучване на българската шевица, която е разглеждана като закодиран опит на стотици поколения жени и тяхното разбиране за живота, раждането, любовта. Шитите изображения са като думите на молитва, отправена към могъщите природни сили. Те молят за  плодовитост при хора, животни и растения, казват – закриляй ме срещу болести, не позволявай зли сили да ми навредят, дай ми дълъг живот.

Шевиците са свързани с древния култ към Богинята майка. Широко разпространени по целия свят са нейните изображения с преливаща като тесто бухнала плът, призвана да ражда и кърми. Ирен Величкова цитира учени като Джеймс Фрейзър и Робърт Грейвс, според които в най-ранните стадии от развитието на човечеството хората не са правили връзка между сексуалния акт и появата на нов живот след девет месеца. Смятало се е, че жената, подобно на земята, сама по себе си е способна да създаде живот. И естествено, са се прекланяли пред тази невероятна, свръхестествена женска способност, пред загадката на раждащата утроба.

Много често в нашите шевици като мотив се среща ромбът – символ именно на утробата, там, откъдето започва светът. Често в нея – също стилизиран, е изобразен и плодът, който тя носи. В българската бродерия мотивът на бременната Богиня майка се открива на две места – скрит върху ризата под престилката като магия за придобиването на рожба, и на ръкавите или опашката на сукмана, когато жената е бременна или вече има деца.

Изобщо мястото, където се бродира, никак не е случайно. Шевиците се правят около отворите на дрехите – деколте, ръкави, крачоли, долния край на полата, откъдето злите сили биха могли да проникнат в тялото на жената и да й навредят. Често една фигура се повтаря многократно, смятало се е, че така се увеличава нейната сила, получава се нещо като многократно повторено заклинание.

Червеното е може би най-любимият цвят в българската бродерия. То има силата да защитава, неслучайно и днес мнозина носят на ръцете си червени конци, дори отдавна да са престанали да бъдат бебета, така се тълкува и червеното в мартениците, освен като символ на „червени бузи“, на здраве.

Шевиците са били своеобразен паспорт, показвали са възрастовата група на собственика си, семейното му положение, от кой край на страната е. Примерно шевиците върху детските ризи са били по-леки, при големите момичета вече са усложнени, посланието им е – готова съм за брак, а апогеят им е в сватбените ризи.

Интересна е връзката между шевиците и едно още по-древно изкуство – татуировките. На практика татусите при примитивните народи са имали същия предпазващ смисъл. Мумията на Ледения човек, живял преди 5000 години в Алпите и известен като Йоци, е покрита с 58 татуировки – за здраве, за добър улов и може би все пак за-да-ме-хареса-тя.

Защото при татусите, както и при шевиците го има и онзи чист момент на наслаждението от красивата рисунка, от умението дасъздаваш нов свят с ръцете си.

Елбетица
Популярен елемент от българското везмо, а и в килимарството, е Елбетицата – древен символ на фертилността, на способността да родиш нов живот. Всъщност тя се среща на много места по света, предполага се обаче, че в Европа пътят й започва от района на Средиземноморието и върви на север, към Скандинавия. Грубо казано, Елбетицата напомня снежинка или ромб с рога, които са стилизирани женски фигури – т.е. отново се свързва с Великата богиня майка и плодородието. Други я оприличават на два насложени един върху друг кръста – слънчев символ. Ирена Величкова-Ямами припомня, че след Втората световна война това изиграва лоша услуга на Елбетицата, която е свързвана със свастиката. Стига се до унищожаването на много безценни шевици с този мотив.