Седмица след появата си романът „Опашката“ на Захари Карабашлиев се оказа най-продаваният в книжарниците „Хеликон“, „Сиела“ и „Гринуич“. Сюжетът е интересен. Изненадващо на бъдещата годеница на главния герой – Павел Панов, писател и драматург, й е пораснала опашка, в същото време неочаквано му предлагат да се кандидатира за президент.

Романът започва като любовен, минава през сюрреализъм, заедно с това е почти документален, с елементи на екшън и политическа сатира. Действието се развива в бъдещето, но и в сегашното. От първите редове те понася динамиката на разказа. Все едно книгата е нетърпелива да се случи всичко, точно на принципа на един от цитатите в началото й, че никой не остава непроменен задълго (от Стайнбек). Промяната е една от основните теми в нея, как я преживяваме, доколко я приемаме и дали умеем да се адаптираме, имаме ли сили да станем различни. Има и от цинизма в политиката, играта на медиите с обществото, играта на фантазиите, невинаги лесните междуличностни отношения.

Каквато книгата, такъв и авторът. Захари е от хората, които не си пилеят времето в излишни думи. Доколкото го познавам, той всичко върши бързо и с лекота. Мисли бързо, реагира бързо, живее бързо. И се стреми да е от светлата страна на живота, както биха припели „Монти Пайтън“. Главен редактор на издателство „Сиела“, инициатор на книжния фестивал във Варна – ВарнаЛит, автор на поне една книга годишно, баща на три дъщери и съпруг. Първите редове на романа си „Опашката“ написал през май 2014 г., след разговор точно със съпругата си Вера какво би се случило, ако й порасне опашка и как биха се променили отношенията им тогава. Ето какво ни разказва.

Захари, как, кога, къде и колко дълго пишеш? Имаш ли ритуали?

Пиша у дома, в кабинета на горното ниво на апартамента ни с гледка към стари софийски покриви и винаги различната Витоша. Пия единствено чай – черен, бял, и много. Често пиша прав. Почти винаги слушам музика, но само инструментална — класическа, или съвременна симфонична. Има изключително силни композитори, които работят в областта на визуалните изкуства – кино, сериали, видеоигри – Йохан Йохансон, Клиф Мартинез, Хилдур Гуднадотир, Атикус Рос, Трент Резнор и т.н., и т.н. Тяхната музика ми харесва много.

Допреди „Опашката“ – никога. Вярвах, че споделиш ли с някого, с когото и да е, какво работиш в момента, част от енергията ще изтече с изговорените думи. А аз силно вярвам в съхраняване на енергията на историите, вярвам в овладените думи, в потискането на импулса да споделяш преждевременно, да разкажеш, да поискаш мнение (това е наистина дъното!). Вярвам, че историята, която напира да излезе, трябва да се малтретира дълго. И само ако е достатъчно издръжлива и не се счупи и разпадне, чак тогава да й се даде шанс да излезе в света. Харесвам корави истории, които разказват за крехки неща.

Откъде и как събираш идеи? В един биографичен филм Уди Алън показа чекмеджето до леглото си, пълно с нахвърляни истории, които са му хрумнали или е записал по наблюдения. Каза, че като започне филм, го изсипва и си ги комбинира. Дали при теб се случват подобни неща?

За мен това май не работи. Не че не съм го правил – събирал съм какво ли не. Имам безброй тетрадки, бележници, дневници – пълни с какви ли не хрумки, идеи, истории, които сигурно никога няма да видят светлината на деня. А и така трябва.

Уди Алън е гений, нека го оставим да прави каквото си иска, той може да филмира и брошура от „Била“. Но се чудя на автори, които събират всякакви хвърчащи мисли и изречения, банални истини, както и каквото им е хрумнало вчера следобед, изсипват го под формата на „разказ“, или „роман“ пред читателите, а те да се оправят както могат. При мен нещата се случват по друг начин – не става с избрани статуси и хрумки. Важен ми е образът, от който тръгва историята, неговият глас, неговото поведение, неговият характер. Имам ли човек, чуя ли гласа му, имам история. Нямам ли го, не се захващам да пиша. Всичко трябва да е емоционално автентично. Светът е пълен със сурогатни неща, няма нужда да добавям и сурогатни истории.

Какви бяха първите сигнали в живота ти, че ще се занимаваш с писане?

Четях много. Живеех в някакъв фикционален свят. Освен това – налагаше се всекидневно да изграждам и поддържам някаква алтернативна истина за себе си и за семейството си, защото то не беше никак „лесно“, не живеех в „образцов дом“, напротив. Тревожно и травматично беше, вероятно и точно заради това съм този, който съм. Но думата ми е, че бях принуден да фантазирам. Обаче потисках у себе си всеки писателски порив до университета, защото – какъв писател можех да бъда аз?! Мислех, че истинските писатели са умрели или живеят другаде.

Кога се почувства такъв, кога призна пред себе си, че си?

Първо, какво значи „писател“?! Винаги съм го искал, чувствал съм го, но съм го таял, потискал. Не съм ходил по детски кръжоци, не са ме пращали на поетически лагер, не съм публикувал стихчета в „Родна реч“… И като дете, и като възрастен съм държал в себе си всичко. И никога до днес не съм изричал на глас, че съм писател. За мен писател е призвание, име, което могат да ти дадат единствено другите. Само те могат да те нарекат така. То е нещо, което не зависи от теб, не можеш да се наречеш сам така. Има магия в цялата тази работа. Не става да кажеш – аз съм писател, както и не можеш да кажеш – аз съм магьосник. А няма и нужда. Ако работиш много, ако уважаваш занаята, ако пишеш като истински писател, спокойно, другите ще те разпознаят като такъв, няма нужда да се самоназоваваш.

Дали писателят е човек, който може да пише, или човек, който не може да не пише?

Хубав въпрос. Познавам такива, на които им се удава да пишат, ама сякаш няма какво да кажат. И други, които не могат да не пишат, ама пък не знаят как. Те са по-тъжна категория. А има и трета, още по-тъжна: такива, дето нито могат да пишат, нито не могат да не пишат.