Вярваш ли, че когато ученикът е готов, учителят се появява? Умееш ли да разпознаваш учителите си?

Опитвам се, и до ден днешен, да бъда добър ученик. Обичам да се уча, поставям си цели и задачи. Уча се от млади хора, от дъщеря ми, която е само на девет, се уча на търпение. Не спирам да й се възхищавам, ежедневно попивам от нея. Уча се да приемам нещата с лекота и съм изключително благодарна, че тя ми подава тези уроци с такова безгрижие, смях и щедрост. Дава ми абсолютно различен поглед върху живота и как той може да се живее много по-леко, защото има страхотно чувство за хумор и винаги е готова да те разсмее.

На кого прилича по това?

О, на баща си. Той и до ден днешен успява да ме разсмива, но така, с глас. Не знам как го прави, това е способност, благодарение на която всеки път ме качват на различна планета. Но си права, че уроците се дават в точно определено време и когато ти си готов да ги приемеш. Понякога ни се дават уроци, които не разбираме. И се питаме – защо сега, защо точно аз. Не ми се ще да забивам към актуалната Ковид тема, но всички сме тук. Аз спрях да си задавам въпроси – това конспирация ли е или не? Не, не вярвам в световната конспирация. Вярвам, че го има, защото ние като семейство загубихме най-близкия си приятел, кръстника на дъщеря ни София, най-близкия човек на Лес и мен, и аз още не мога да го преживея. И не че това е някакъв урок, но аз го приемам като урок, защото се връщам назад и си казвам – ами ако имахме и този разговор, ако имах още една възможност – какво щях да кажа… И ми е много, много мъчно. И, да, приемам го като урок, че човек трябва да живее всеки ден пълноценно – предпазливо, но не пестеливо.

Как преработваш разочарованията, негативните неща?

Беше ми трудно, но се научих да казвам не. Помъдрях, научих се да прощавам по-лесно. Даже понякога не е необходимо да ми се иска прошка. Опитвам се да се дистанцирам от неважните неща. Никога нищо не е на всяка цена. Но това идва с възрастта, няма как да се родиш с тази сетивност.

Имаш ли си спасителен остров в моментите на горчивина и разочарование?

Не, доскоро нямах такъв остров. Място, където да се спасявам. Не чувствах необходимост – аз съм работохолик и все още съм, и работата е моето спасение. Театърът за мен винаги е бил храм, в който влизам с целия си заряд и енергия. В него нещата се трансформират и излиза нещо друго – пречистващо, благодат, която ме спасява. При телевизията не е така, тя е една голяма лупа, там всичко е на показ и няма бягство. Но ако трябва някъде да избягам физически от всичко, да, вече ще имам такова място и то ще е на море. И ще е много нормално.

Нормалността като лукса на новото време, в което Диана Любенова се учи да живее между срещите с интересни хора и смеха у дома, който я изстрелва на друга планета. Бих искала  понякога да виждам споделен в социалните мрежи част от този свят,  ей така, за вдъхновение.