Оказва се, че въпреки официалната раздяла и Федерико обича да гостува на бившата си тъща. В дома на Лидия ухае винаги вкусно, слуша се прекрасна музика (нещо важно за Феде, който дълго време е работил за „Сони мюзик“) и, общо взето, човек живее с усещането, че животът е прекрасен. Въпреки горчивината от загубите, разделите, дори и под шапката на новото време, в което влизаме с ритник от страна на пандемията от Ковид-19, Вера вярва, че там, където има любов, има и надежда. „Аз самата се промених много. Намерих по-бавния ритъм, влязох в него и се чувствам добре. Мисля много за себе си, за преживяванията и отношенията, за моето място в света и усещам някъде дълбоко в мен самата, че това пренареждане на времето, нещата, хората, идеите, спомените, мислите и мечтите е много стойностно и навреме.“

За подарък приема и завръщането си в България, която буквално преоткрива. „Винаги съм се чудила защо никога и никъде преди не съм се чувствала на мястото си. Живяла съм във Финландия, в Америка, в Европа и ето, върнах се тук (живяла е в България от 6-ата до 14-ата си година, отгледана от баба си, с много визити до Финландия), за да открия, че това е моето място. Както казват възрастните хора – камъкът си тежи на мястото. Тук се чувствам добре, пълноценно и започвам да откривам, че за първи път имам усещане за дом. И това ми харесва!“

На Кийран (името означава „лъч светлина“ на санскрит) говори и на български, малчуганът разбира езика, но не може да го говори. Затова пък е луд по българския хляб. „Обожава да яде хляб. Онзи ден заедно с майка ми са били в хлебарница. Застанали пред рафта, на който имало много и различни видове хляб, и Кийран възкликнал: „Бабо, как бих искал да мога да изям всичкия хляб. Толкова е вкусен!“ Като истински син на майка си не е чудно, че и неговото небце е особено чувствително към важните неща – не само в кухнята, но и в живота.

На небцето на майка му се крие усещането за онази храна, която възпламенява всички сетива и кара човек да изпита неземно удоволствие. Спомням си за онзи красив мексикански филм „Като гореща вода за шоколад“, вдъхновен от едноименния роман на Лаура Ескивел. На страниците на книгата се казва: „Нека ви кажа нещо, което не съм доверявала никому. Баба ми имаше една много интересна теория. Тя казваше, че всеки от нас е роден с кутийка кибрит в себе си, но ние не можем да запалваме клечките сами; точно както при този опит ние се нуждаем от кислород и от помощта на свещ. Кислородът например ще дойде от дъха на любимия човек, а за свещ може да послужи някакъв вид храна, музика, милувка, дума или звук, които да предизвикат възпламеняването на една от кибритените ни клечки. Казано иначе, горенето е храната на душата. И ако някой не открие навреме своите възпламенители, кутийката кибрит овлажнява и никога вече няма да успее да запали нито една от клечките… Има много начини да се подсуши една влажна кибритена клечка, ала е необходима вяра, че съществува лек.“

Вера ли казахте?!