Маргарет Мичъл остава в историята на литературата като автор на една-единствена книга. Тя пише легендарния си роман от 1000 страници цели 10 години - от 1926 до 1936 г. Заглавието й хрумва в последния момент, след като завършва епохалния си труд. "Отнесени от вихъра" е строфа от стихотворението на Ърнест Доусън "Синара". Името Скарлет О'Хара също се ражда в последния момент. През дългите години, докато работела, Маргарет наричала своята героиня Пенси, подобно на името, с което наричали нея в дома й - Пеги.

Сагата, отпечатана през пролетта на 1936 г., имала безпрецедентен успех. Година след издаването й Мичъл получила наградата Пулицър за най-добър роман на годината. "Отнесени от вихъра" станал най-знаменитият бестселър в историята на американската литература. Бие всички рекорди, когато за един ден се продали 50 000 екземпляра, а в края на първата година от излизането му - 1,5 млн., и е преведен на 18 езика.

Маргарет обаче не могла да се наслади на колосалния си успех. С болен гръбнак и скована от напреднал артрит, тя била напълно депресирана. Не давала интервюта, отказвала каквато и да било реклама, както и предложения за постановки. Нямала сили дори да участва в работата по филма, който направили в Холивуд по книгата й. Лентата се завъртяла през 1939 г. През май 1941 г. тиражът на романа скочил до 3,4 млн. книги с твърда корица само на английски. През 1956 г. в САЩ имало 70 издания, а по света го четяли вече на повече от 20 езика. В това време Маргарет бавно умирала.

Писателката не одобрявала невероятната популярност на Скарлет. "Не съм се старала да създам образ на жена, достойна за възхищение - пише тя. - Намирам за нелепо и смешно мис О'Хара да се превърне в национална героиня. Мисля, че това говори лошо за моралното и умственото състояние на нацията, способна да аплодира и да се увлича по жена, която се държи по подобен начин."

Въпреки това из литературните среди се носела мълвата, че създавайки Скарлет, Маргарет е описвала себе си. Писателката ожесточено отричала тези слухове, но сравнението идвало от само себе си: съдбата и характерите на младата Мичъл и Скарлет били невероятно близки.

Маргарет Мичъл се е родила на 8 ноември 1900 г. в сърцето на американския Юг - Атланта. Бракът на родителите й бил необикновено здрав. Баща й, Юджин Мичъл, преуспяващ адвокат, се отличавал с мек характер и склонност към тихи занимания. Затова пък майка й, Мей Бел Мичъл, по баща Стивънс, колоритна, темпераментна, с огнени коси и ръст 180 см., била активна привърженичка на феминизма. Приятелките й по възгледи често идвали на гости в огромния дом с 13 спални и малката Маргарет, или Пеги, както я наричали близките й, слушала с широко отворени очи разговорите им за правата на жените.

Освен дъщеря в семейството имало и по-голям син Стивън. Маргарет се възхищавала на брат си и когато той играел на двора със своя мустанг, винаги търчала на верандата, неспособна да пропусне зрелището. Веднъж, когато било студено, тригодишното момиченце така измръзнало на своя пост на верандата, че влизайки вкъщи, бързо седнало върху решетката на камината, под която горял огън. Пламъкът обхванал полата й и обгорил краката й. За да скрият превръзките, я облекли в панталони като момче. Раните на Пеги скоро зараснали, но склонността й да носи панталони останала.Маргарет растяла изключително непокорна. Когато се върнала след първия учебен ден, казала, че повече няма да ходи на училище, защото ненавижда аритметиката. Майка й, която кипвала бързо и не търпяла възражения, я шляпнала с четката за коса, но не успяла да я пречупи. Тогава й обяснила като на възрастна, че за да посрещне достойно новото време, на жената е необходимо оръжие - образованието. "Нищо няма да има значение - извисила глас Мей Бел, - освен твоите знания и това, което можеш да правиш със собствените си ръце." Мей Бел не подозирала, че нейната дъщеря ще се пребори не само с костеливия орех на образованието, но и ще се справи блестящо с колосалната задача да опише възраждането на победения Юг.

 

Маргарет започнала да пише разкази в ранното си детство, но предпочитала да ги крие от майка си: прекрасно знаела, че за това "творчество" няма да я похвалят, а ще я нахокат. Мей Бел се опитвала да възпита Пеги по свой образ и подобие: струвало й се, че момичето е прекалено крехко и мечтателно. То отмъщавало по свой начин. Веднъж например Пеги украсила стаята си с неприлични картинки, изрязани от вестници. Между майката и дъщерята обаче се разгоряла сериозна война заради колежа. Маргарет не искала повече да учи. Майка й успяла и този път да се наложи и записала девойката в един от престижните колежи на Нова Англия.

Оказала се за първи път свободна и без надзор, Пеги се превърнала в истинска бунтарка и ярка противничка на добрите маниери. Нищо в нея не се връзвало с представата за млада лейди от Юга, за чието богатство говорели със страхопочитание. Тя ругаела, проклинала и предизвиквала у приятелите си едновременно ужас и възторг. След училище събирала момичетата в двора на църквата "Св. Йоан" и, ритуално запалила цигара, предизвикателно споделяла религиозните си съмнения. Не харесвала нито католическата вяра на майка си, нито протестантската на баща си. Учението на Пеги прекъснало внезапно - през януари 1919 г., половин година след постъпването й в колежа, майка й внезапно починала и девойката се върнала в бащиния си дом, за да изпълнява ролята на стопанка.

От младата лейди Мичъл очаквали, че ще повтори съдбата на майка си - ще стане една от първите дами на Атланта, ще участва активно в работата на различни благотворителни дружества, ще дава разкошни балове и обеди по случай историческите празници и накрая ще се омъжи за някой достоен потомък на стара фамилия. Маргарет мечтаела да се отклони от този път колкото се може повече. Тя не умеела и не искала да управлява слугите и тихомълком им раздавала дрехите си, а по-късно и скъпите вещи на баща си. В семейството избухнал скандал, когато напечатала и подписала със собственото си име в един вестник "Манифест на феминистките", при това разрешила да я снимат в "съвършено неприличен вид": с мъжко сако и риза, с каубойски ботуши и огромна шапка. "Аз вече нямам внучка!", казала баба й, като хвърлила демонстративно вестника със снимката на Пеги в камината.

Маргарет наистина нямала призвание да изпълнява традиционните си женски задължения. При това била първата красавица в Атланта. Огромните очи, стройната фигура и бликащото й остроумие привличали едва ли не всички потенциални кандидати за брак в града. На осемнадесет години вече имала десетки предложения за брак. Имала дори специален бележник, където записвала часовете за срещи с кандидатите за ръката й.

Първия път Маргарет се омъжила с една-единствена цел - да ядоса баща си и баба си, а и да придобие законна възможност да изпита физическа страст, за каквато четяла в романите. Избрала рижия, вятърничав и дяволски обаятелен Барън Апшоу. Потомък на богата южняшка фамилия, той бил доста безотговорен. Не успял да получи степен бакалавър в университета в Джорджия, а местоработата си сменял толкова често, колкото любовниците си. Пеги видяла в него сродна душа. Подобно на нея той бил способен да скандализира обществото: примерно да се яви на светски обед бос или на тържествено събиране без смокинг. 19-годишната девойка била лудо влюбена, макар че бъдещият зет не събуждал никаква симпатия у баща й.

Сватбата била по всички правила. Облекли булката в бяла рокля с дълъг шлейф, младоженецът бил в бял костюм и с бели ръкавици. Роднините се напреварвали кой да поднесе по-скъп подарък: сребро, златни украшения, салфетки от скъп лен, фино спално бельо и много чекове на прилични суми. Младите също приготвили на близките си сюрприз - излизайки от църквата, Пеги не носела традиционния букет от бели лилии - символ на съпружеска вярност, а от огнено червени рози. "Никога Атланта не е виждала нещо подобно", написали на следващия ден светските хроникьори. Не останала без коментар и още една пикантна подробност: всички присъстващи приятели били постоянни нейни ухажори и почитатели.

...Безсънието и меланхолията започнали да мъчат Маргарет още от юношеската й възраст. Причината била в нейното въображение, прекалено богато и превъзбудено от първите й писателски опити. Тя често гризяла през нощта молива си, чудейки се как поредната й героиня да излезе от сложната ситуация, в която я е поставила. За съжаление от ранното творчество на Мичъл не е останало нищо, изчезнал е дори дневникът й. Тя спяла не повече от три-четири часа на нощ и претоварването постепенно започнало да се отразява на настроението й. Барън забелязвал, че жена му идва на закуска потисната, и се стараел по всякакъв начин да я разсее - водел я по приятели, по игрални домове, които Пеги обожавала, в Ню Йорк, Мексико, Хонолулу. И Маргарет се оживявала. Връзката им обаче прекъснала внезапно и скандално.

Веднъж Пеги се върнала вкъщи по-рано и намерила в спалнята мъжа си разгорещен и напълно гол. Потресена от неочакваното откритие, тя отворила вратата на шкафа и видяла там камериерката, свита на кълбо и трепереща като лист. След час съпругът бил изгонен завинаги от дома Мичъл. Бракът продължил само 10 месеца. От всичките поколения жени на клана Мичъл - Стивънс Маргарет била първата, която си позволила развод.

След като изгонила Барън, на 22 години, млада и енергична, тя отишла при главния редактор на най-големия от трите вестника на Атланта - "Журнал", и го помолила да я вземе на работа като репортер. В началото той не искал и да чуе: в онези години журналистиката била изключително мъжка професия, още повече била необичайна за лейди от аристократично семейсво. Но след първия написан блестящо материал редакторът се предал. От този момент на практика Пеги се преместила от района на богатите в бедната част на делова Атланта. Неин втори дом станала порутената сграда, в която се помещавал вестникът. Тя прекарвала там по 10 часа на ден с новите си приятели: циничните, амбициозни, отчаяни и безгрижни репортери. За три години написала повече от 200 статии, очерци и рецензии. Тя се гордеела, че е на място, където никога досега не е стъпвала благовъзпитана лейди.

С Джон Марш Пеги се запознала по същото време, когато срещнала първия си съпруг. Потомък на бедни фермери от Пенсилвания, Джон се отличавал с необикновено мек характер, склонност към пълнеене и ипохондрия. Първата красавица на Атланта Мичъл го ценяла за това, че единствен той никога не направил опит да излезе от рамките на платоническите им отношения. Освен това - и това изиграло решаваща роля, пред добряка Марш тя можела, без да се стеснява, да излива "лошите си мисли". За разлика от Барън, който умеел мигновено да я разсее от лошото й настроение, Марш с часове слушал жалбите й, съчувствал й, разбирал я и... добавял своите.

Джон избрал идеалния момент, за да й направи предложение: на следващия ден, след като я оперирали от апендисит и три месеца след развода й с Апшоу. Страдащата Пеги гледала в преданите очи на Джон и си мислела, че има нужда именно от такъв човек, в чиято любов може да се загърне като в топъл домашен халат.

 

Определили сватбата за Деня на св. Валентин, но две седмици преди тържеството младоженецът попаднал в болницата в странно състояние, приличащо на внезапна кома. Деня на влюбените Джон и Маргарет прекарали вместо в църквата в болничната стая. Пеги идвала след осем часа работа и оставала до късна нощ. Неочаквано й харесало да се грижи за Джон. Той станал нейното голямо дете и същевременно нейният кръст, бреме и вечен страх.

Оженили се на 4 юли 1925 г. и от този момент за Пеги слънчевите дни в Атланта станали по-малко. Заживели в малък сутерен. Парите не им стигали, но тя гордо отказвала помощ от баща си. Продължавала да работи по цял ден, а вечер разговаряла с мъжа си за неговото здравословно състояние. Адските болки в стомаха се редували с пристъпи на задух или треска. Лекарите не намирали никаква физическа причина и не изключвали, че болестите идват от прекалената нервност на Джон. На Пеги се наложило да усвои уменията на медицинска сестра. Тя помагала на мъжа си да легне, топлила краката му с грейка, хранила го с лъжичка и му четяла на глас. Това били добрите им вечери. Понякога трябвало да кара Джон до болницата, а тя панически се бояла да шофира. Там с часове чакала да му направят изследвания, снимки и резултатите от анализите. Живеейки в непрекъснат страх за живота на мъжа си, Пеги започнала все по-често да изпитва пристъпите на депресия, които мислела, че е оставила зад гърба си.

Веднъж, завеждайки Джон в ранната сутрин в болницата, по пътя за работа тя паднала и си счупила крака. Счупеното скоро зараснало, но болката останала и прераснала в тежък артрит. Маргарет не можела да ходи около година. Наложило се да се откаже от любимата си работа, единствения светъл лъч в трудния й живот.

Започнала да пише "Отнесени от вихара", за да се отвлече поне малко от мрачните мисли. Поставила стария Ремингтън върху капака на шевната машина, друго място за пишещата мащина в жилището й нямало. Щом чуела шум при вратата, веднага скривала отпечатаните страници и покривала машината с плетена покривка. Срамувала се да признае дори пред мъжа си, че се занимава с любителски глупости. Седейки над първите страници на романа, тя ту пишела, ту плачела. Мъчели я тежки предчувствия и страх от смъртта и това се отразявало на писането й: неслучайно започнала книгата с развръзката, с последната трагична глава с фаталното неразбиране между Скарлет и Бътлър.

През 1933 г. романът практически бил завършен и забутан под купчина вестници. След няколко дни Пеги написала странно писмо: "Още две години робски труд и ние с Джон може би ще се измъкнем от дълговете, в които потънахме благодарение на огромните медицински сметки. Ако не си счупя гръбначния стълб, ще мога накрая да въздъхна свободно." В това писмо, напечатано на машина, "НЕ" било добавено по-късно на ръка. Не минало и месец и Маргарет се подхлъзнала на улицата, паднала и си счупила гръбнака. Лежейки в леглото, обездвижена, стегната в корсет, Пеги отново и отново си задавала един и същ безнадежден въпрос: "Защо?"

В един прекрасен ден в малката й квартира звъннал телефонът и Джесика Кол, стара приятелка на Пеги, възбудено й казала, че в Атланта е пристигнал известният нюйоркски издател Харолд Летъм. Представителят на най-голямата в Америка издателска къща "Макмилън" пътешествал из страната, за да търси нови литературни таланти и да подбере най-интересните ръкописи. "Пеги - казала Джесика, - всички знаем, че имаш много разкази. Дай му ги, ще видиш, че веднага ще ги отпечатат." Маргарет небрежно казала: "Отдавна съм ги изхвърлила." Но тя не можела да не отиде на тържествения обед, организиран от Асоциацията на журналистите в Атланта по случай пристигането на известния издател. Макар че отдавна била оставила журналистиката, тя се гордеела с членството си в тази асоциация. За първи път, откакто се омъжила повторно, тя решила да остави депресията си у дома. Наложило се да остави вкъщи и мъжа си - Джон не се чувствал особено добре.

Мичъл любезно разхождала госта из града със собствения си автомобил и му показвала забележителностите на родната Атланта. По пътя към хотела Летъм най-после се решил да зададе въпроса, който го интересувал: "Чувал съм, че пишете разкази. Не трябва ли да ги видя?" "Не - отговорила Маргарет, - не се занимавам с това."

През нощта й се присънил кошмар: първият й мъж Барън Апшоу се кани да я застреля и ще се смили над нея само ако му даде книгата си. На сутринта Мичъл отишла в хотела, където бил отседнал Летъм, и позвънила в стаята му: "Аз съм долу във фоайето. Бихте ли ми отделили 5 минути?" Едва слязъл, Пеги поривисто скочила, произнесла като скоропоговорка: "Вземете този дяволски роман, докато не съм размислила", и избягала. По-късно Летъм разказвал на всички как същата нощ, мъчен от безсъние във влака, който го отнасял в Северна Каролина, той не издържал и зачел първата глава. Опитът на издател му подсказал, че държи в ръцете си нещо специално, бестселър номер едно. Още не бил успял да прочете романа докрай, когато му предали телеграма от Маргарет: "Веднага ми върнете ръкописа. Промених решението си."

 

В течение на една година Мичъл бомбардирала Летъм ту с умоляващи, ту със заплашителни писма, в който прозирали страх, срам, самоунищожение. Нито клетвите на издателя, нито оценките на независимите рецензенти не могли да убедят Маргарет, че романът действително е хубав. "Ако го отпечатат, ще се опозоря пред цялата страна" - казвала тя, плачейки, на мъжа си. Джон, както обикновено, добродушно я утешавал. Той така и не успял да прочете романа на жена си.

"Отнесени от вихъра" бил публикуван на 30 юни 1936 г. Всички вестници без изключение го оценили като огромно литературно събитие. Джон Марш, на седмото небе от радост, четял на жена си адресираните към нея оценки: "най-талантливия автор на своето поколение", "ярко дарование", гениална писателка". В този момент той свалял очилата си и притеснено ги чистел. "Гениална писателка" и грижлива домакиня - тези два образа не се съчетавали във въображението му. Може би все пак той е предпочитал домакинята?

Навремето, качена на любимото си дърво в градината на майчиния си дом, Пеги мечтаела за славата. За нея тя била ключът, който отваря вратите на всички желания: ако си известен, можеш да си построиш замък, да отидеш на другия край на земята, да си купиш най-красивите рокли в света и всеки ден да си поръчваш на обед огромна торта с шоколад и бита сметана. И още: всички ще ти се възхищават!

"Отнесени от вихъра" се продавал в такива огромни тиражи, че скоро Маргарет Мичъл станала доста богата и с лекота можела да осъществи детските си мечти. Но измъчената от болестите жена с угаснал поглед равнодушно слушала разточителните комплименти и искала само едно: да скрие главата си под възглавницата и да не мисли за нищо. Тази част от нея, която написала романа, отдавна била умряла, а останалата се дразнела от постоянното звънене на телефона, от многото посетители. От безкрайните чествания започнал мъчително да я боли гръбнакът и краката й предателски да треперят. Верният Джон се стараел по-бързо да отведе жена си у дома и да я обгради с тишина, грижи и комфорт. По това време съпрузите се преместили в ново жилище с три стаи. Непрекъснатият им страх от болести и медицински сметки ги карал да бъдат предпазливи и пределно скромни.

Маргарет получила съобщение, че в Холивуд се канят да екранизират нейния роман. Дейвид Селзник, режисьор на бъдещия филм, поканил мисис Мичъл да отиде в Холивуд, за да помогне да подберат актьорите и, най-вече, да напише сценарий. Джон, който се безпокоял за здравето на жена си, я придумвал да си остане вкъщи. В резултат Маргарет отказала да вземе участие в работата над филма. Селзник, който смятал, че на света няма човек, способен доброволно да се откаже от най-голяма холивудска слава, бил потресен.

Маргарет Мичъл не почела с присъствието си и премиерата на филма в Лос Анжелис. Затова пък целият щат Джорджия се устремил към Атланта за премиерата на филма там. Тълпата с гръмки викове приветствала Кларк Гейбъл и Вивиън Лий. На 14 декември, в навечерието на премиерата, властите на града организирали невиждан благотворителен бал в чест на холивудските знаменитости. Но авторката на романа не се появила и на това събитие.

На следващата вечер преди началото на премиерата Кларк Гейбъл се сблъскал с малка женичка в нелепи дрехи, която се опитвала да се качи на сцената. Това била Маргарет Мичъл. В трогателна рокля до земята от розов тюл, със сребърни пантофки и с малки розови панделки в косите, тя била въплъщение на старомодна невинност. Когато звездите разбрали кое е това странно розово създание, те отстъпили и под общите аплодисменти мисис Мичъл се отправила към мястото си на сцената. Неловко движение на ръцете и болният гръб я подвел: Пеги тежко седнала покрай стола на пода. За свой ужас тя чула смях в залата. Селзник се хвърлил да й помогне. Нещастната Маргарет не отишла до микрофона. Без да става от стола, тя високо изрецитирала, че "благодари на всички за чудесната вечер". Гласът й прекъсвал от вълнение и срам. Така Маргарет останала в историята като жената, написала само една книга.