Не, тя не съжалява за нищо. Мира Добрева е в хармония както с горчивите уроци, така и с неочакваните послания на Вселената към нея. А те могат да дойдат под формата на непринуден разговор с момчето зад бара в столичния клуб „Перото“, където се виждаме, за да си говорим за уроците на времето и куража на сърцето. Както и за героите в предстоящия й книжен дебют в партньорство с издателство „Книгомания“, вдъхновен от срещите с неостаряващи по дух хора, чиято нишка на живота е дълга повече от век.

Ароматът на въздуха отвън е с привкус на дъжд и листа, а ароматът на Мира е с вкус на медовина. В това е категорично момчето зад бара, за което дори не съм сигурна, че разпозна известната телевизионна водеща. То видя красивата жена и направи директната връзка между нея и медовината, с която продължаваме да се шегуваме по време на двучасовата ни среща.

Мира опровергава поне едно от клишетата за блондинките – че нямат чувство за хумор. Самоиронията й е с внушителни размери и изненадва не само мен, но и хората около нас, които въртят очи, докато тя се смее, докато говори за бъдещите си планове да запише богословие (не, няма да влиза в манастир), за тръпчивия вкус на спомените и за мисията си в профилите си в социалната мрежа – да провокира поне пет от сто и двадесетте хиляди свои почитатели да изберат планината пред градското кафене. Мисия невъзможна, ще кажете вие, аз ще кажа, че това е Мира Добрева в действие!

Мира, не ми дава покой този въпрос, откакто разбрах, че красива и  младолика жена като теб се взира в дълбоките води на старостта с новия си проект „Столетниците на България“. Защо избра герои на финала на човешкия живот?

Защо ли?! Заради несправедливостта и лошото отношение към тях. Свикнали сме да се вглеждаме в красотата на живота. Това правя дори и аз. Но ми се струва и толкова несправедливо да неглижираме възрастните хора, да ги дискриминираме. Първият ми сблъсък с темата за остаряването се случи, когато преминах 40-те и усетих колко лесно е да те обиждат, защото си стара, каква „вина“ е това и как не можеш да се защитиш, защото това е истината. И въпреки че знаеш, че струваш повече, не можеш да тръгнеш и да го тръбиш на света. Усетих първите горчиви удари дори малко по-рано, когато бях на 38 години. Горе-долу тогава една жена осъзнава своята зрялост. При мен това се случи тежко, защото трябваше да приема не само житейското си съзряване като такова, а като житейско съзряване на една бивша красавица и бивша звезда.

Всички етикети БИВША се струпаха пред лицето ми, когато бях на 38 години, и това беше истински ад.

Замислих се дали пък да не им покажа, че жените на средна възраст не са съвсем за изхвърляне. Тогава обаче не събрах кураж, реших, че не ми се води тази тежка битка. Предадох се. Вътрешният ми глас сякаш казваше: „Аз съм поредната прочетена книга“. Въпреки всички социални теми и репортажи, които съм правила, нещо в мен оставаше празно. Отговорите обаче, както е казано в Библията, идват, когато човек е готов за тях. Идват заедно с учителя. Родителите ми са ме кръстили, колкото да се каже, че съм кръстена, не знаех нищо от голямата книга – една-две притчи, разказани от мама. Сложността на Библията ме е отказвала неведнъж от четенето й. Докато не попаднах на цитат  от Стария завет, който отвори вратите на това познание и може би прозореца към тази книга. „Пред белокосия да ставаш и старческото лице да почиташ! Аз съм Господ, твоят Бог“ – тази премъдрост промени живота ми. Записах си я в бележките на телефона, които са винаги при мен, и тя започна да  отлежава като медовина. Никога не съм искала да пиша книга.

Това да пишеш и да се наречеш писател е призвание свише, а аз не съм писател. Моля никой да не ме нарича писател.
Помислих си, че темата за столетниците ще е интересна, но в началото никой не прояви интерес към нея. Кой рейтинг обича столетниците е реторичен въпрос. Оставих темата да дреме, докато един ден в студиото не се появи театралната режисьорка Диана Добрева. Тя разказваше за постановка, която са играли в Смолян, а аз съм живяла там дълго време, иначе съм от Златоград. Та тя сподели, че една 100-годишна  баба е участвала в спектакъла. Представи си, аз съм в предаване на живо, интервюто тече в друга посока, но аз съм потънала само от мисълта за тази баба. Свърши  интервюто, помолих Диана за координати и казах на екипа си: „Утре пътуваме за Смолян!“. А то една люта зима, страшен студ. Навих ги да тръгнем, обещах, че аз ще карам по опасните завои.

Същата вечер се разболях тежко, едва говорех на сутринта, но тръгнахме – толкова силен беше повикът. И срещата беше наистина божие провидение. Тази жена отвори всичко за мен. Беше сготвила вкусни сармички, а разговорът – ох, не исках този разговор да свършва. Благодаря на Господ за първата си столетница, защото тогава усетих, че голямото приключение започва. Когато баба Бисера почина на 104 години, плаках като дете.

Емоционален, променящ те проект се оказват срещите със столетниците. Кое е зрънцето познание, което остана в сърцето ти след стоте срещи?

Аз много харесвам списание EVA и само затова ще ти го кажа. Права си, че след толкова срещи имам есенция, зрънце споделено познание... Това е десетгодишен труд и 100 интервюта. Имам претенция, че това е мащабно изследване по темата, над 300 часа работа, тонове дискове, на които са целите интервюта, някои от тях са продължавали по осем часа… Та има изречение, което обединява всички столетници, и то е казано от дядо Тома: „И никога не забравяй, че където и да си, какъвто и да си, каквото и да работиш, ти преди всичко трябва да бъдеш човек!“. Разбира се, имам отговори и на други въпроси – столетниците пият ли само минерална вода, трябва ли да живеят на чист въздух, в планината, десетки въпроси, свързани със стереотипи, които няма да ви разкажа, защото искам хората да си вземат книгата и да се срещнат очи в очи с моите апостоли.

Защо имаме нужда от етикети – бивша, красива, грозна, млада, стара? Как се справи с тях, с лошите подмятания, обръщаш ли другата буза?

Това, което не можеш да приемеш, се нарича гняв, а това, което можеш да приемеш, се нарича прошка. И не, не съм обръщала другата буза, и не, не съм толкова добра, колкото ми се иска. И не, не мога да приема това, за което чета и слушам всяка сутрин. И да, аз също съм обиждала и съм поставяла етикети, и да, аз също живея в клишета. Въпреки всичко ние живеем в много хубав свят. Горещо препоръчвам на теб и читателите на EVA да прочетат историята на баба Боянка от Варна. Тя беше на 101 години и ми казваше с усмивка: „Искам да живея още, защото този свят е възхитителен и е толкова жалко да умра сега и да не мога да виждам внук си в Квебек, който стана човек на годината, или внучката ми, която е в Германия и е топспециалист по микробиология. Да ги виждам от екрана на компютъра е все едно да са пред мен“.

Светът е възхитителен и аз няма да го упрекна, че е такъв.

Защото в този свят на еднаквост могат да изскочат различните хора и да отлепят етикети. И аз много се радвам, че успях да отлепя някои от етикетите, голяма част от които си бях пришила сама. Ето, казвам го на висок глас: Завистници, вие сте причината да съм тук! Да съм по-добра в това, което правя. Искам да извървя този път, искам да не събирам гняв, да мога да давам прошка. Все по-лесно  го правя, но в никакъв случай не мога да кажа, че съм великодушна. Не, не съм! И съм гневна, и съм злоблива, непримирима, неприятна понякога.