Трябва да призная, че на прожекцията на филма на Доля Гавански „Денят на жената“ отидох настроена доста скептично. Очаквах документален разказ за рускините от Втората световна война насам. Това не ме палеше особено. Но! 15 минути след началото си дадох сметка, че ми е все по- и по-интересно и се смея, и се учудвам, и съм вдъхновена. На финалните надписи бях напълно убедена, че трябва да се срещна с Доля.

Вярвам, че работата на всеки отразява самия него. А в „Денят на жената“ видях умел, интелигентен, откровен и задълбочен разказ, с чувство за хумор и лекота, разказ не само за руската, за жената по принцип, за силата й да оцелява, да влиза в диалог с живота и времето, да се усмихва на съдбата си и да си играе с предизвикателствата. Изгледах с удоволствие любопитните житейски истории на дами – фигури в руското общество от век насам, като световноизвестната писателка Светлана Алексиевич, спечелила Нобелова награда през 2015 г., Дина Григориева, чийто глас озвучаваше манифестациите и четеше най-важните вести на Съветския съюз (помните ли патоса на „Говорит Москва“), Наталия Касперска – бизнесдамата, управляваща компания за киберсигурност на световно ниво, и 96-годишната Мария Роклина – ветеранка от Втората световна война. И заминах за Варна да се срещна с Доля.

Доля и на живо е също толкова красива, колкото във филма, който я откри за българската публика – „18% сиво“. Висока, с горда осанка, зряло излъчване, хубава усмивка, която чуваш и в гласа й, и нисък тембър, в който, струва ми се, всеки мъж би потънал с желание. Доля има хубава фигура и макар да прилича на героиня от древногръцка трагедия,  има смесен  българско-черногорски  призход  и е родена във Варна. Учила е актьорско майсторство в Москва при Владимир Федоревич Гордеев, ученик  на  Андрей  Тарковски,  в  Лондонската актьорска академия и в Кеймбридж, защитава докторат „Майерхолд и руският театър“, живее в Англия. Играе във филми на Анджелина Джоли и Любиша Самарджич. Джоли  пише  специално  роля  за  нея. Партнирала е на Юън  Бремнер  („Трейнспотинг“).  Пристига на срещата ни с деветгодишния си син Алекс – хубаво и възпитано момче, на което много му харесва в България.

Доля, как ти хрумна идеята за филма „Денят на жената“?

Целият проект започна с една изложба в Лондон – Super woman, work, build and don’t whine, в превод „Суперженo, работи, строй  и не се оплаквай“! Направих я в музейна галерия и я посветих на това как се е променял образът на жената в съветската история. В нея включих три къси филма, монтирани от архивни кадри. Мина с огромен успех и си помислих – защо да не се срещна с жените от тези кадри. Беше ми интересно какви са в действителност, защото в пропагандата всичко е идеализирано. Отиват на война усмихнати, работят на полето ден и нощ и пак са усмихнати. Този социалистически опит е свързан и с търсенето ми на самата себе си – заради произхода ми съм отрасла в Русия и на Балканите. Към Русия много хора се отнасят или с предразсъдъци,  или  много я обичат, но за  мен  тя  е  изключително важна тема.

Как избра тези супер интересни жени?

Страхотни са, нали?!  Търсех  да  са  успешни  в  различни  области  и да са представителни за различни периоди от историята от 100 години насам. И пред  мен се отвори огромното непознато  и  неизследвано пространство на съветската жена. Не познавах никоя  от героините във филма. Харесах Светлана Алексиевич не само заради Нобеловата награда, а и защото тя самата е писала много за съветските жени. И просто пратих имейл на агента й. Тя откликна и се видяхме в Берлин. Това ми даде огромно самочувствие да продължа. Издирих феминистката  през  феминистките  движения в Русия.  Намерих  я  в Австрия. Потърсих жена и в Узбекистан, не само защото съм живяла там, а и защото това е била най-ислямската република. И въпреки че там е трудно да се срещнеш с успяла жена, защото, както се шегувам, повечето са или любовници,  или  дъщери на успели мъже, открих архитектка и писателка, която оглавяваше женската организация, основана след разпада на Съветския съюз. Срещнахме се във Виена. Говорих с ветеранката, достигнах и до Дина Григориева. Най-труден беше монтажът. Много исках, но не можех да побера всички невероятни разкази и истории. След това намерих наследниците на трактористката Паша Ангелина. Всяка от тези жени беше за отделен филм.

Какво научи за себе си от тях?

Самият филм е донякъде за приемствеността между поколенията –  какъв съвет ще получиш като жена от жена. Дина Григориева и ветеранката много обичаха да ме учат. Щом включим камерата, Дина веднага ми даваше знак, ако не съм застанала изправена както трябва. Научи ме как да се усмихвам, за да не ми стават бръчки, как в момента, в който се събудя сутрин, да изтеглям главата си от темето нагоре и да мисля в посока нагоре. Тя идваше с удоволствие на всички премиери в Русия, и на Московския фестивал, на който получихме награда. Фронтовачката беше впечатляваща с дисциплината си. Тя е супер организиран войник. Вдъхнових се от всички тях, от огромната им любов към живота, огромната им сила и чувство за достойнство. Минали са през всякакви неща и приемат пътя си, без да хленчат. Просто се справят.

Колко време ти отне работата по филма?

Много. Започнах с проучването на архиви за съветската жена от революцията до разпада на СССР... Гледах над 100 часа архивни кадри, селектирани от моите изследователи, за това как се е променяла съветската жена от Октомврийската революция до Перестройката. След това снимахме в Москва и Петербург в седмиците около Осми март две години поред – в годината, когато се навършваха 100 години от Октомврийската революция – 2017 г., и следващата. За всяка от жените се подготвях за времето, в което е живяла, и за професията й. С монтажистката Нина Алтапармакова минахме през огромен обем информация. Чувствах се отговорна и за това, че тези жени ми се доверяват.

Как реагира майка ти, като го гледа?

Много го хареса. Тя всъщност го гледа на етапи. Първоначално не планирах да включвам себе си и нея, но разбрах, че ако не го направя, ще липсва аргументацията на цялата история. И добре че дядо ми ни е снимал навремето. Това е бащата на баща ми – черногорският дядо, който е на 97 г., кара кола, пише, живее до морето. Навремето е бил на доста висока позиция в правителството на Тито.

Интересно е, че майка ти и баща ти са се запознали на състезание по шах. Очакваха ли и от теб да се занимаваш с това?

Не. Усетиха, че не е за моя темперамент да седя с часове пред дъската. Все пак е хубав тренинг и мисля, че в училище би било полезно да се учи шах – за фокус, за логика.

При кого се връщаш във Варна?

Имаме апартамент. Тук съм родена, но не съм живяла. Майка ми е варненка и обичаме да идваме всяко лято през ваканциите. Тя работеше, а баба ми ме гледаше. Всъщност и двете работеха непрекъснато. И на мен май ми е странно, ако не правя нищо. Баба ми казваше – всяка вечер, като си легнеш, да си зададеш въпроса: какво си направила днес. Беше учила в немско училище и беше  много дисциплинирана. Научи  ме  да  имам строг график – става се в определен час, в определен час се учи, в определен час се ляга, което аз смятам за хубаво за всяко дете. А майка ми е много смела и ми създаде чувството, че всичко е възможно, макар и да не е лесно.