Аз не мога да интерпретирам чувства, ако не съм ги изпитал, казва в интервю за EVA Иван Юруков. Вероятно това е ключът към силата на новия му спектакъл „Част от колекция“ в Народния театър по песни и текстове на Димитър Воев от легендарната дарк уейв група „Нова генерация“

Нарушаващият равновесието спектакъл е като холограма на душата на Воев, поета с баскитара и вродено чувство за дистанция – колко жалко, че нямаме повече от него днес.

Иван Юруков също изглежда човек, създаден от дистанция и поезия (да не забравим и доза македонска жарава). Дали е случайно, че дядо му бил известен в селото си като Куция вълк – не само заради накуцването си, но и заради нрава си на единак, който предпочита да казва в очите какво мисли, а това невинаги звучи любезно.

„Обичам създанията, които съдържат разстоянието около себе си. Защото дори тези, които те карат да се чувстваш един от тях, трябва да признават правото ти на собствена територия. Земя, в която да отглеждаш своите собствени творения – мислите, чувствата, мечтите, сънищата“, пише и Димитър Воев.

Песните на „Нова генерация“ са част от саундтрака на порастването на Иван Юруков през бурните 90-те, когато „Арлина“, „Само двама“, „Скорпионите танцуват сами“ се слушат на презаписани касетки, а от тях понякога се чува дори плачът на малката дъщеря на Митко Воев. Втората дъщеря на музиканта се ражда 5 месеца след неговата смърт. Тогава той е едва на 27.

Ако не си беше отишъл през 1992-ра от мозъчен тумор, двигателят на група „Нова генерация“ тази година щеше да навърши 55. Щеше да го направи във време, когато „първо снимам, после ям“, когато мислите, чувствата, мечтите и сънищата се споделят на мига, безжалостно лишени от времева територия, в която да бъдат отглеждани.

Иван Юруков е създал „Част от колекция“ по стихове, фрагменти и песни на Воев от книгата –„Поздрави от мен боговете“. Освен Юруков, който свири на китара и укулеле, в спектакъла са още трима мъже от група „Терпентина“: Стоян Младенов – цигулка, Николай Димитров – ударни, Милен Апостолов – пиано. Всички и пеят.

Аз имам моето световъртене в мен, пише Димитър Воев в „Тъмна земя“ и спектакълът, който устройват тези четиримата, е точно световъртежен. Човек си дава сметка колко му е омръзнало от празни текстове, от привидни бунтари, които единствено могат да повтарят „аз, аз, аз, моето удоволствие, моето щастие“. В думите на Воев късчетата лед са родени от горещината на болката. Той ни вкарва в онази тъмна стая, в която сме заключили тъгата си, броди там, където са страховете ни. В розовобузото време човек понякога има нужда от потапяне дълбоко в езерото на тъгата и песните на Воев са котвата, опряла в езерното дъно.

Според Иван Юруков текстовете на Димитър Воев са пророчески за това, което ни се случва в момента – природата, която сме принудили да проституира, ни отмъщава. Налага ни раздалечаване, защото прекалено сме се скупчили, обикаляйки около несъщественото и глупавото.

Бих искал да бъда астронавт. Обзалагам се, че ще разбера по-добре нашата планета, виждайки я от разстояние, казва фентъзи писателят Тони ди Терлизи. Чувството за дистанция е важно, за да разберем по-добре и хората – ще го усетите подкожно в „Част от колекция“, в която Иван Юруков и компания пеят, рецитират и крещят Димитър Воев.   

Освен в „Част от колекция“ може да гледате Иван Юруков в „Лисичета“ в Народния театър, в „Пилето, което казва ку“ в Нов театър-НДК. Дебютът му като кинорежисьор – „До последния каприз“, артистичен разказ за виртуозен цигулар, който изпълнява „Капризите“ на Паганини.