Дразнението е въздействие върху живия организъм, което се изразява във възбуждането му. Третият роман на Васил Панайотов „Сянка“ – след „Убиец“ и „Другата“ – възбужда сетивата с невъзможния си герой. Как по друг начин да определим някого, който изгражда цяла кула от безверие „в доброто и в човека“. Този герой, мрачен колкото две-три от по-тъмните нощи, парадоксално – може да е забавен, защото е забавно и отморяващо понякога да чуеш истинските имена на нещата. Той нарича кожата рекламен орган, а повика „бъди себе си“ определя като модерна мантра на некадърността. Той е пришълецът, който се блъска във всички ръбове на действителността, които ние смятаме за така приятно окръглени. Дразни ни, за да не забравим, че сме живи.

Вероятно осъзнаваш, че героят ти е истински негодник. Бог е казал: плодете се и се множете, а той – любовта не става, приятелството не става. Като диментор е – изсмуква радостта от живота. Извинявай, но твоят човек дори се прави на глухоням, когато на улицата го попитат нещо. Супернеприятно е. Как ще го защитиш?

Моят герой действително е негодник, но не в смисъла, който сленгът влага в тази дума – подлец, чието поведение ощетява, а често и унижава останалите и същевременно се стреми да реализира някакво свое домогване, а изхабен, увреден и осакатен клетник, декласиран от кипежа на битието, негоден да се справи вече с него, даже да го понася. Той е безобиден и безвреден човек. Ако ще го защитавам, то е защото го атакуваш, но този човек не се нуждае толкова от моята защита, колкото от твоето съчувствие, разбиране и подкрепа. Точно както би подкрепила един инвалид, вместо да го спъваш по стълбите, защото заболяването му ти е неприятно. Ако ще го защитавам, то защитата ми ще е построена именно върху евазионизма на Библията, която цитираш, и която, рисувайки един измислен свят от приемливи илюзии и принуждавайки ни да му повярваме, е виновна за разрива между вяра и разум, между очакване и реалност.

Това е най-дипломатичното, даже бих казал най-евфемистичното определение на една хетерогенна общност, в която преобладават алчността, неодухотвореността и посредствеността, егоизмът и лошотията. А даже и да не преобладаваха, пак щяха да са достатъчно, за да развалят тази общност, съгласно популярния принцип на замърсяване от една капка на цялата каца. Така че това е по-скоро критично, отколкото екологично мислене. Ако беше екологично, щеше да е много по-остро, защото с оглед на природното, духовното, моралното и интелектуалното екоравновесие паразитите трябва да се унищожават, а аз само ги назовавам. В съжителството на човешките видове по-примитивните са тези, чиито вкусове, шумове, миризми и мнения трябва да се търпят, докато на тях от своя страна не им се налага да търпят нищо, защото останалите никога нищо не им натрапват. Те знаят, че просвещението е процес, протичащ отвътре навън, и всеки опит за принудителното му имплантиране е обречен. И понеже нито могат да ги унищожат, нито могат да ги облагородят, единственото им достъпно възмездие е да ги критикуват.

В книгата ти има все пак нещо оптимистично и това е отношението човек–куче. Самата книга е посветена на твоето куче. Разкажи за него.

Оптимизмът като философски възглед за вярата в по-доброто и надеждата, че скоро всичко ще се оправи, съществуват само във време на мракобесие, опасност и отчаяние. Контактът с куче е урок по тотално отдаване на чиста радост, тоест той изключва оптимизма, защото няма предпоставки за възникването му. Когато си щастлив, не се надяваш на щастие, напротив, тревожиш се да не ти се изплъзне. Така че според мен в контакта с куче има песимизъм, не оптимизъм. Оптимизъм има, преди да си вземеш кучето, защото това решение почти винаги е мотивирано от някакъв драматизъм, самота или липса на любов. И очакване кучето да го промени. И то го прави, но за кратко. После умира, а самотата и липсата на любов стават още по-яростни, защото вече имаш идеалистичен коректив. В момента бих избрал цял живот без куче пред 10 години с куче и останалите – без куче. А нашите даже не бяха 10, а 5. Човек постоянно пъди мисълта, че неизбежно ще види как неговото куче умира, а преди да се сдобие с такова, дори не подозира, че ще се привърже към него като към свое дете – дете, което е обречен да надживее. Моето се казваше Хамър. Даде ми 4 щастливи години, после се разболя от рак и петата беше тъжна. От смъртта му мина една, но дори новото куче Хорър не може да ми помогне да го превъзмогна. А и не искам.

Добре, забравяме за оптимизма. Но да поговорим за култа към храната в днешно време, героят ти отново е с особено мнение. Пишеш: „Beat поколението е мъртво. Да живее meat поколението!“ Какво против имаш вкуса и жреците му?

Ако ставаше дума за вкуса като обща естетическа категория, щях да се радвам, но тук говорим за един обиден със своята незначителност култ към телесното усещане, причинено от храната върху вкусовите луковици в лигавицата на устната кухина. Култ, който е квинтесенция на „културата на лесното“, проповядвана от всички модерни епикурейци и дребни търсачи на щастие. Радикалният хедонизъм, до който в момента има достъп почти всеки човек, някога е бил достояние на малцина привилeгировани и богати, но никога извличането на максимално удоволствие не се е вписвало в теориите за човешкото щастие, изповядвани от великите учители на човечеството. Дори според Епикур удоволствието не може да бъде смисъл на живота, защото след задоволяване на желанието настъпва временна пустота, както и вечна неудовлетвореност поради пропастта между постоянното възникване на нови и нови желания и ограничените средства и възможности за задоволяването им. Днес сладострастният арсенал на хедонистите е ограничен в поголовно домогване до автомобили, екскурзии, храна и секс. Последните две са най-масови, защото са най-евтини и достъпни, но заради фалшивия обществен морал само едното от тях се рекламира постоянно. На мен лично от кулинарни предавания ми се повдига, а слогани като „само вкусът има значение“ ме карат да си изхвърля телевизора. Във вкуса няма нищо градивно. Ако всички се отдадем на удоволствия и престанем да се превъзмогваме постоянно, прогресът ще спре и човечеството ще загине от залежаване, запушени с тесто аорти и токов удар от електрически вибратор във вана.

Има такава фраза в книгата ти: „Цял ден дзен“. Ако имах масажно студио или организирах ритрийти, щях да ти я откупя за лого.

Аз имам студио. В Пловдив. Казва се G(orgeous) SPOT. Не е за масажи, а за красота, така че този слоган не ми трябва чак толкова, но дори и да искам, не мога да ти го дам, защото, макар и да съм автор на книгата, правата върху съдържанието й се държат от издателство „Сиела“ и всяко неправомерно разпространение на каквато и да е част от него е подсъдна. Но предложението ти е изкушаващо и ще ме накара да се замисля. От финансова гледна точка халтурата винаги побеждава културата. Петте детски думички в рекламата на една сладкарница: „Нашите пасти са вашите страсти“, които Георги Господинов измисля в зората на 90-те, сигурно са му донесли повече приходи от първия тираж на „Естествен роман“. Доколкото се познавам обаче, ще ми е непосилно да го направя, защото не съм професионалист, тоест занаятчия, и всяка креативна активност, която не е породена от чистия и необременен от монетарни очаквания интелектуален идеал, възприемам като обидна и безотговорна към него, дотолкова, че вече отказвам да пиша за списания. Проституирането е простено само когато не е в разрез с принципите.

От всичко, което може да се случи между двама души, добри думи казваш единствено за прегръдката. Защо?

В прегръдката липсва подмолното полово домогване, присъщо на почти всеки друг човешки телесен жест. Тя е митичен атавизъм от онзи предисторически период, когато човекът е бил самодостатъчен, самооплождащ, имал е по 4 ръце и 4 крака, а главата му е била с две лица и никой враг не е могъл да го изненада. Никой, освен Бог, който завидял на силата му и го разсякъл по дължина на две. Оттогава се скитаме, самотни и слаби в търсене на своята половинка, с която пак да изпитаме хармонията, радостта и силата на сливането.

Жените все още ли те отклоняват от целта, както твърдеше преди?

Ако някога наистина съм се тюхкал, че жените ме отклоняват от целта, заслужавам проклятието нито една да не пресича самотния ми път към тази цел никога повече. Ама що за разглезено и безгръбначно оплакване е било това, честно? Вместо да се лаская от вниманието им, а когато ми е идвало в повече, да проявя воля, като наложа граници, аз съм му се отдавал изцяло, а после позьорски съм се преструвал на мъченик... Доста потна постъпка. И подла също така, защото от целта, каквато и да е тя, човек може да се отклони само сам. Всичко друго ползва просто като оправдание за неуспеха си.

Изглеждаш различно от времето на предишното ни интервю (констатацията не е съвсем вярна. Васил Панайотов е все така висок тип с поддържана мускулатура, татуировки на ръцете и една любезно звучаща на корема - KILL ‘EM ALL. Няма го обаче заплашителния гребен на бръснатата му глава). При теб нищо не е случайно, така че какво казва сегашният ти външен вид?

Казва нещо, което инатливо не искам да чуя, макар да го казва все по-отчетливо. Казва, че съм поостарял. И че странните прически, примерно, вече не се възприемат като моден младежки експеримент, а са отчаян опит за телепортиране в миналото. Понеже е и неуспешен опит, то си оставам тук, в настоящето, time traveler, приличащ на пришълец. Малка компенсация за декомпенсирането на външния вид под напора на годините е патинирането на вътрешния, а за един писател той трябва да е единственият значим. Зрелостта е sine qua non (от лат., абсолютно необходимо условиe, б.р.) в тази творческа проява на съзнанието и поне аз не се сещам в световната литературна съкровищница за образец от ранга на La pietà, който Микеланджело вае на 23 години. Голямото писане изисква голям опит, а за натрупването му трябва време. Не е нужно даже да е време в премеждия, катаклизми, скърцане на зъби до счупване и стискане на юмруци до побеляване, достатъчно е да изтече един интервал от горчива емпирия, така както се източва хладката вода от чешмата, за да дойде студената.