Според Ленард Коен поезията е пепелта от горящия в пламъци живот. Когато е добра, тя улавя аромата, вкуса и мелодията му, бихме добавили ние. Съблича душите и кипва пяната на деня. Изисква сетивност и фина настройка. На въпроса защо според нея е важна, журналистката и автор на сайта interview.to Диди Алексиева отговаря: „Кара те да мечтаеш, да фантазираш, да измисляш образи, да доразвиваш случки, да си въобразяваш животи, срещи, любови, места.“

През юли се състояха четири издания на стартиралия от сайта interview.to формат за поезия, четена на живо от любими актьори, „ПОЕТИТЕ Live“. Стартирал за журналистката като скок в тъмното, той добива все повече и повече скорост. Диди Алексиева разказва: През юли бяхме под звездите, на морския бряг и в Античния театър, където поезията е звучала още в най-древни времена и където артистите от „Поетите“ излязоха с Пловдивската филхармония и солистите на Операта. Беше наистина грандиозно! Стихотворенията бяха посветени на любовта. След периода, през който преминахме, премина и все още преминава целият свят, вярвахме, че ще е много хубаво, ако успеем да помогнем на хората да помечтаят, да се обърнат към себе си, към това, което ги прави щастливи, към обичта.

Как избираш участниците? Как решавате кои стихотворения да се четат?

До момента актьорите са едни и същи – тези, с които започнахме с няколко заснети стихотворения и ми се довериха, когато „Поетите“ беше все още видеопроект. Всичките са хора, които харесвам на сцена, уважавам като професионалисти и с които имаме сходен вкус. Благодарна съм им за доверието, защото скочиха с мен в неизвестното. Благодарение на тях сега има „Поетите Live“. Избираме стиховете с всеки актьор поотделно в зависимост от неговия вкус. Аз опитвам да има логика в подредбата и звученето и нещо, което да ги обединява. Не зная дали зрителите го усещат, но за мен е важно да не е просто разпилян подбор на любими стихове. Така или иначе този проект е жив, променя се в движение, все още търсим най-добрата му форма. И това е част от чара му.

Трудно ми е да отговоря конкретно, защото покрай „Поетите“ прочетох толкова много стихове и на непознати за мен, но страхотни поети. Факт е, че на всяко стихотворение на Валери Петров си поплаквам, с Христо Фотев отново се влюбвам всеки път, заради поезията на Яворов се насладих на всички книги, свързани с него… За да не бъда голословна, едно много кратко, но много хубаво и любимо мое стихотворение е „Добрите писма“ на Валери Петров. Толкова е просто, а в същото време гениално и красиво.

Кога и как се запали по поезията?

Може би през последните години и истински, когато започнах да търся и да чета покрай „Поетите“, макар че и в училище... се опитвах да пиша.

Как изглежда животът на работеща майка като теб?

Както на всяка друга, предполагам, тоест като опит да бъдеш добра в няколко неща едновременно. Понякога успешен, понякога не толкова.

На какво учиш твоите деца, на какво те – теб?

Иска ми се да ги науча да бъдат чисти и отвън, и отвътре. Да бъдат смели. Да нямат комплекси. Да взимат решения. Да ценят любовта, когато я открият. Да обичат себе си. Да бъдат умни, любознателни и достатъчно мъдри, за да се насладят на всяка една част от живота си. А аз се опитвам да взема от тяхното любопитство към света.

С какво детството им е различно от твоето?

Просто е различно. И понякога се опитвам да им обясня как в моето имаше само две програми, детско само вечер в „Лека нощ, деца“ и в събота сутрин, един телефон в къщата, касетофон, приказки на касетки или плочи, дънки и шоколадови яйца – рядко и само в Кореком. Игра навън до тъмно, ластик, криеница, народна топка, ръбче…

Как изглеждаше животът на семейството ви по време на карантината? Какво ти липсваше?

Липсваха ми срещите с родителите ми и с приятелите ни. Нищо друго. Дори в този период имаше нещо приятно. София изглеждаше като тази от детството ми – по-празна, по-бавна, по-спокойна, по-смирена някак си. Имахме време за размисъл, за семейството, за сериали, за наспиване, за йога.

Допада ли ти животът да се случва онлайн?

Не ми харесва, защото животът онлайн няма мирис, не може да бъде докоснат, опитан, усетен. Намирам го за повърхностен, неверен, несмел. Воайорски. Той така или иначе не принадлежи на моето поколение, а на това на нашите деца. Те може би се чувстват доста по-комфортно в него.

Има ли въпрос, който да не си посмяла да зададеш до момента, а ти се иска?

Има човек, когото не посмях да интервюирам, а много исках. За съжаление, той си отиде тази година – професор доктор Драган Бобев, педиатър, страхотен професионалист и невероятен човек. Струваше ми се нелепо да му губя времето с въпроси. А пък толкова неща исках да го питам.

Какво те кара винаги да се чувстваш на 20?

Морето. Но е все по-трудно.