Питър Пан и Малкият принц са красиви опити да задържим поне още за малко в шепите си магията на детството, времето, когато действителността допълва въображението, а не обратното. Както за писателите, така и за архитектите и дизайнерите този детски начин на мислене е истинско предизвикателство. Как да превърнем реалността в място, където детското съзнание ще търси възможност да разгръща мечтите си?

Възрастните възприемат архитектурата според функцията: всяко пространство има собствена логика, всеки елемент има предназначение. Децата обаче не мислят така. За тях това е територия за изследване, непрекъсната и безгранична възможност, фон за необикновени приключения. Всяко пространство може да бъде нещо друго, всяко място може да бъде някъде другаде. И когато дадено място вече не може да изпълнява предназначението си, определено от възрастните, то все още може да бъде подходящо за децата. Както в детството захвърленият кашон може да се превърне в замък, така и индустриалното производство, надживяло времето си, може да стане красив дворец за най-малките.

Точно такова е  предизвикателството, което YAC (Young Architects Competition – cдpyжeниe, пoпyляpизиpaщo apxитeктypни кoнкypcи cpeд млaдитe професионалисти) отправя към младите архитекти от целия свят.

Бившата фабрика за керамика в община Лавено-Момбело на езерото Маджоре в Италия е спящ мастодонт от времето на индустриалната ера. Нищо не е в състояние да „събуди“ този гигант за живот в новото време. Ето защо застрахователният колос „Унипол“, собственик на запустялата сграда и пространството на площ от цели 27 000 кв. метра, поверява на YAC откриването на онзи архитектурен талант, който може да превърне „археологическия“ индустриален обект в нещо динамично, живо и притегателно не само за хората от общината, но и за туристите. Задачата е това изгубило безвъзвратно първоначалното си предназначение място да стане център за игри и фантазии, или иначе казано Kid’s Factory – Фабрика на децата.
Но дали феите могат да живеят сред руините на индустриалния дизайн? „Унипол“ смята така и чрез проекта, посветен на преустройството на сградите, приканва всички дизайнери да преосмислят даденостите на бившата фабрика за керамика в Лавено-Момбело, като ги превърнат в най-големия и иновативен детски кампус. На италианската граница, само на крачка от Швейцария, Франция и Германия, бъдещите поколения ще могат да намерят своя Neverland и вълнуваща територия за смели мечти.  

В решаването на тази сложна задача се включва и младата българска архитектка Симона Хаджиева, която точно по това време е напът да се дипломира в Университета по архитектура и строителство (УАСГ). Снимките на изоставената фабрика и предизвикателството да я трансформира в детски център я вдъхновяват да превърне проекта си в дипломна работа.
В конкурса участват 2286 души от 90 националности, като половината от участниците са професионалисти, а останалите – студенти. Предадените проекти са 402 и те са оценявани от авторитетно жури, сред което присъстват международно известни имена от света на архитектурата като Бен ван Беркел, Стефано Боери, Лука Варези, Еманюел Муро и др.

Арх. Симона Хаджиева печели с проекта си първото място и парична награда в оспорвано състезание с 30 финалисти. Нейната идея е да се запазят някои от съществуващите сгради, но те да се организират във вдъхновяващи пространства за игра на децата и отдих за техните родители. Италианците са силно впечатлени от работата на българката и начина, по който тя вдъхва нов живот на загиващата индустриална архитектура. Проектът на родената в Смолян Симона Хаджиева е озаглавен „Пътeшecтвиe в гopa oт кoлoни“.  

Симона, как взехте решение да се включите в този конкурс?

Когато прочетох заданието на Kids Factory, бях шокирана от мащаба на проекта, но проучвайки историята на италианското градче и самата фабрика... нямаше връщане назад. Бях запленена!

Има ли метафоричен смисъл изборът на заглавие на проекта ви „Пътeшecтвиe в гopa oт кoлoни“?

Заглавието е тясно свързано с концепцията, около която се развива проектът – минавайки през различни точки с послания и преживявания (в лицето на разнообразни елементи, носещи усещането за колона), посетителите изживяват своите емоции и излизат от това въображаемо приключение по-весели и по-зрели. Основна цел на проекта е превръщането на старата забравена фабрика в живо и динамично пространство, което разказва история и отключва фантазията.

Трябва ли да зачеркваме миналото (в архитектурен план), или можем интелигентно да го вплетем в модерни послания?

Разбира се, че можем! Дори смятам, че е задължително! Важно е не само да пазим „историята“, а и да водим диалог с нея, да извличаме максимума от съществуващото и да оставим съвременната следа, когато ситуацията го изисква.

Предизвикателство ли е за един млад архитект да овладее творчески „разрухата“?

Определено е предизвикателство, но е изключително интересно и вълнуващо. Това означава да си играеш с историята. Нужно е внимание, нужен е задълбочен и детайлен анализ на „старото“, за да съумееш да интегрираш „новото“, така че те да живеят в хармонично цяло в бъдещето.

Откъде черпите вдъхновение за идеите си?

Архитектурният контекст говори сам за себе си, просто трябва да искаш да го чуеш. Старая се да го „слушам“ и да интерпретирам „чутото“ по най-добрия за средата начин. Разбира се, не мога да скрия и вдъхновението, което черпя от световни архитекти и световната архитектура като цяло.