Днес гениалният датски режисьор Ларс фон Триер навършва 64. Киното, което той сътвори до този момент – 14 пълнометражни творби, един сериал и още много късометражни филми и клипове – отдавна рисуват пред очите ни щрих по щрих мащабното платно на Катастрофата – и човешка, и природна, и духовна, и физическа. С една дума – предупреждаваше ни лудият Ларс фон Триер, но ние така и не му повярвахме. И сега кой се смее последен? 

 

През годините той неведнъж тържествено обявява, че се отказва от киното. Около сто пъти го е правил вече. Защото е уморен, болен, луд. Защото му е досадно. Един дявол знае защо! Продължава да прави филми.

Ларс фон Триер снима филми още от дете. Почти до 28-ата си година, когато прави първия си пълнометражен филм – „Елемент на престъплението” – той снима късометражи. За третия си „голям” филм – брилянтната черно-бяла творба „Европа”(1991) – 35-годишният тогава Триер е номиниран за „Златна палма” в Кан и, макар че не печели, печели в други три категории, включително и престижната Награда на журито. Заради този филм самият Стивън Спилбърг кани датчанина в Америка, за да режисира филм за неговата компания. Триер отказва. Първо – защото изпитва непреодолима фобия (само eдна от адски многото му такива) към пътуванията със самолет и дори на фестивала в Кан отива с кола. И второ – защото сценарият не му харесва. Или може би в обратен ред. По-късно в интервю признава, че уважава киното на Спилбърг, но... това не е точно неговият тип кино. Предпочита Карл Теодор Драйер, Джоузеф фон Щернберг (именно в негова чест сам си прибавя към името това „фон” – да звучи по-аристократично някак), а от американците – ранният Скорсезе и Копола. Апропо – след няколко години именно Копола ще нарече следващият филм на Триер, „Порейки вълните” (1996) „най-грозният филм на света”. „Поласкан съм, че го счита достоен за определение, започващо с „най”” – казва режисьорът.

Така нареченият от Копола „най-грозен филм на света” носи на Триер световно признание и номинации за „Оскар”, „Златен глобус” и БАФТА. Създадената от Триер, Томас Винтенберг (още един изключително талантлив датчанин, създал не по-малко... грозния и култов за европейското независимо кино от 90-те филм „Празникът”) и още двама режисьори кинаджийска банда, наречена „Догма 95”, се превръща в истински феномен. Четиримата измислят свой манифест с десет правила – снима се само в цвят, без професионални актьори, без музика, без декори, без костюми и т.н  - които спазват ден до пладне, а всъщност нарушават веднага. Начинът, по който използват новите леки дигитални камери и правят игрално кино все едно снимат телевизионен репортаж, обаче предизвиква революция в света на киното. Почти същата каквато и някогашната „Нова вълна” във Франция през 60-те. Гледайте „Идиотите” (1998) например – eдин от истинските шедьоври на Триер – където може би в най-пълна степен са спазени „догмите” на Догма 95. 

Zentropa, филмовата компания на Ларс фон Триер и неговият тогавашен продуцент Петер Йенсен, произвежда години наред хардпорно „за жени”, каквото и да означава това. „Страхувам се от всичко в живота, освен от правенето на филми“ - казва режисьорът, който е обсебен от всевъзможни фобии, комплекси и паранои. Депресията – все по-тежка и по-тежка с годините – му е най-верният спътник в живота и той никога не се разделя с нея. Като дете често се нуждае от помощта на психотерапевт, а по-късно му се налагат няколко продължителни престоя в психиатрични клиники. Когато човек гледа филмите му – „Догвил”, определян от Тарантино и Скорсезе за един от най-великите филми на всички времена, „Танцьорка в мрака”, „ Меланхолия”, „Антихрист”, „Нимфоманка” (две части), „Къщата, която Джак построи” – разбира, че Триер просто прегазва всички табута, стъпва на територията на немислимото – онази, от която всички бягат като от огън. Нещата, чиято сянка само ни ужасява и когато я почувстваме, панически затваряме очи. Е, от тези неща Ларс фон Триер прави филми. 

В живота на датчанина има едно събитие, което преобръща живота му (или поне така твърди). На смъртния си одър, майка му му признава, че всъщност той не е син на баща си, а на друг човек – известен композитор. Забременяла от този човек напълно съзнателно, защото искала детето й да има артистичен ген. Триер признава, че никога не се е чувствал толкова свирепо изманипулиран. „Ако знаех всичко това, никога нямаше да стана режисьор и да доставя това удоволствие на майка ми. Уличница!“ 

Изобщо Триер дължи много на родителите си. Докато е дете, двамата го водят всяко лято на нудистки плажове, където той преодолява напълно смущението си от голото тяло – както от собственото си, така и от това на другите хора. Спомня си дори, че на тези нудистки плажове съществува негласен бон тон – ако ти е станало студено и си си облякъл суитшърт например, когато някой от другите плажуващи се приближи да те попита нещо, веднага трябва да го съблечеш. Дали историята е истинска? Един дявол знае!

Триер ненавижда да произнася речи. Но, следвайки собствената си парадоксално-абсурдна логика, често го прави. Напоследък, казват, неговите речи започват с методично изброяване на собствените му психични заболявания, за които има диагноза – обсесивно-компулсивно разтройство, клаустрофобия, социална фобия - и продължават с подробно обяснение на това колко е мъчително за него да произнася тази реч и какво очаква аудиторията ако той продължи. Първо ще получи усещане за задушаване, после – стягане в гърдите, гадене, замаяност, загуба на контрол и накрая – паника от евентуално приближаващата смърт. Затова си носи бяло знаме. Ако го вдигне, значи – край! Така преминават публичните прояви на Триер. Нищо чудно, че все по-рядко го канят.

В личния си живот, поне ако съдим по външната фактология, Триер май е доста по-обикновен мъж – изоставя първата си жена бременна с второто им дете, за да заживее с доста по-младата бавачка на първото им дете, от която впоследствие има също две деца. Разбира се, има няколко версии за любовите и браковете на режисьора и... един дявол знае каква е истината.

Сега, в състоянието на световна пандемия и налагане на социална дистанция и изолация, филмите на Ларс фон Триер  - мрачния рицар на световното кино – звучат пророчески. Особено „Меланхолия” и „Догвил”, но и всички други, в които апокалипсисът е неизбежен, помитащ, трагично наближаващ, а режисьорът го наблюдава с ужасяващо хладнокръвие и го анализира пред очите ни без упойка. Не защото вярваме, че краят на света наистина наближава, а защото в момента усещането, предчувствието за това какво би могло да се случи е особено наситено, особено осезаемо. 

Честит рожден ден на Ларс фон Триер, истинският екзорсист на нашето време! Благодарим, имаме нужда!