Zentropa, филмовата компания на датския кинорежисьор Ларс фон Триер (и неговите хора от групата „Догма 95“), произвежда години наред хардпорно, специално създадено за жени. Нека да започнем с този факт, важен е. Триер е голяма работа!

„Страхувам се от всичко в живота, освен от правенето на филми“ - казва режисьорът и с това обяснява всичко. Между другото, когато ходи на филмовия фестивал в Кан, Ларс фон Триер винаги ходи с кола. Не пътува със самолет (или поне така твърди), защото изпитва панически страх от летене. В живота на датчанина има едно събитие, което преобръща живота му (или поне така твърди). На смъртния си одър, майка му му признава, че всъщност той не е син на баща си, а на друг човек – известен композитор. Забременяла от този човек напълно съзнателно, защото искала детето й да има артистичен ген. Триер признава, че никога не се е чувствал толкова свирепо изманипулиран. „Ако знаех всичко това, никога нямаше да стана режисьор и да доставя това удоволствие на майка ми. Уличница!“ Ето за този човек и неговия филм „Нимфоманка“ ще се опитам да ви разкажа сега.

„Нимфоманка“* не е филм, който може да бъде „харесан“ и не очаквайте от мен да „гласувам“ с палец нагоре или палец надолу. Не съм император. И когато някой излиза да се бие с лъвове на арената, обикновено ставам на крака, а не мисля накъде да насоча палеца си. Защото смелостта винаги ме е респектирала и възхищавала. А Триер винаги се е биел с лъвове във филмите си. Винаги е бил непоколебим, неозаптим, винаги е пресичал граници, никога не се е страхувал и винаги си е играел с огъня... Както и да е, имам слабост към неговото кино, макар че дълбоко съзнавам, че нямам право да препоръчвам филмите му. Затова не ги препоръчвам. И „Нимфоманка“ не ви препоръчвам. Не очаквайте нещо, което ще ви хареса. Не очаквайте нищо всъщност, така е най-добре.
Филмът не е красив. Извън всички обичайни определения е. Във всеки случай не те прелъстява, държи те на разстояние. Студен е. Рационален. Нееднороден, неравноделен, дисхармоничен. Атонален, додекафоничен - ако има музиканти сред нашите читатели, те ще разберат. Откажете се да го гледате, ако сте се подготвили да видите история със завръзка, кулминация, развръзка, с послание, със сюжет и прочие. Не, не и не. По-скоро ще участвате в пътуване, в което преобладават на пръв поглед безсмислени завои, лутания, несвързаности. Това е Ларс фон Триер. Няма банални послания, нито подтекст, нито символи. Има хладно наблюдение и анализ без упойка. Всичко, което трябва да разберете, го чувате и всичко, което трябва да видите – го виждате.

В киното на датчанина, включително и в „Нимфоманка“, стените са голи, лицата – също, често и телата. И на фона на тази голота на екрана ти се струва, че реалният свят е удивително маскиран, гримиран, прикрит, фалшив, подменен. В „Нимфоманка“ се срещат мъж, който изживява света чрез думите и мислите (прочетени, научени, свои) и жена, която изживява света чрез тялото си, чрез вулвата, чрез утробата си. Двамата са трагично несъвместими и ако досега киното ни е разказвало за толкова неосъществими любови, тази тук е най-най-невъзможната. Трагична до абсурд. Тези двамата не могат да осъществят контакт на нито едно ниво. Те дори не могат да се отблъснат. Единият просто трябва да умре.

Какво запомних от филма? Няколко неща. Най-напред идеята, че дърветата през есента (тоест – и хората с остаряването) оголват истинския си характер, докато през пролетта (и младостта) всички са зелени, весели, свежи, бъбриви и безумно си приличат. Както и тази, че ако търсиш истинска чистота, сексът, а не любовта с всичките й лъжи и лицемерия, е твоето място. И това, че сексуалната ти история е като симфония, в която всеки изпълнява своята партия и няма как да бъде другояче.
Колкото до скандалността на филма, ще ви кажа само, че никой, който поне веднъж е гледал порно, няма да намери филма за скандален. И - слава Богу! - Ларс фон Триер не се е опитал да превръща порното в не-порно, или в еротика, или в изкуство. Порното си е порно, макар и понякога на забавен каданс. Точно такова, каквото всички сме гледали. Е, има една серия от около двайсетина пениса в едър план, но не падаме от Луната, нали? Между другото за пореден път се уверявам, че физиологията е доста подтискащо нещо, не знам защо.

Животът е гора, в която всички сме пуснати, за да се лутаме до смъртта си. Няма пътеки и никога не е имало. Ние ги търсим, но те не съществуват.

*Двете части на филма няма да бъдат показвани във всички столични кина, а само в "Одеон", "Дом на киното", Euro Cinema и Cine Grand.