Какъв беше проблемът с наркоманиите? Постоянно увеличаване на дозата, с която идва удоволствието, докато дозата стане несъвместима с живота. С труповете в криминалните романи е горе-долу същото. Колкото повече, толкова по-добре, докато историята не стане несъвместима със здравия разум. Вал Макдърмид, прочутата шотландска авторка на криминални поредици, която е в бизнеса от 1987 година, трябва да го знае много добре. Книга след книга тя умело ни пристрастяваше към героите си – профайлъра Тони Хил и криминалната инспекторка Карол Джордан, като също толкова внимателно оперираше с броя на труповете в историите.
В «Как говорят мъртвите» заварваме Тони Хил в затвора, защото в предишния роман на Макдърмид, «Потайни замисли», той убива човек, за да защити Карол. Самата Карол е извадена от редовете на полицията и се опитва да се пребори с вътрешните си демони. Както е добре известно от историята на човечеството, тези демони често идват под формата на алкохол. Това е от едната страна на везните. От другата са 40! скелета, намерени при строителни работи в градината на изоставен католически манастир. Скелетите са на млади момичета. Такова начало би удовлетворило напълно дори един от най-запалените почитатели на криминалния жанр като Боди, бившата ни козметична редакторка, дама с доста строги изисквания за броя трупове, които трябва да й бъдат представени до десета страница.
В интервю пред журналистката Сара Хюз Макдърмид признава, че се е изкушавала да сложи в творческия си фризер тандема Хил-Джордан, но след това размислила и решила, че не иска да оставя героите си в точката на отчаянието. В крайна сметка читателите не трябва да останат с впечатлението, че доброто е натикано в ъгъла и справедливостта на този свят никаква я няма. «Исках да има малко надежда,“ казва писателката.
В «Как говорят мъртвите» има още един главен герой – това е действащата инспекторка Пола Макинтайър. Тя е движещата сила в разплитането на мистерията на 40-те скелета, още повече когато към тях се добавят още 8 тела, открити в съседство. Но те вече не са на млади момичета.
Като образ инспектор Пола има общо с личната съдба на Вал Макдърмид. Пола е влюбена и живее с жена. Макдърмид е женена за университетската преподавателка Джоан Шарп, двете отглеждат син, който вече е дорасъл за университетската скамейка. Може би това е причината едновременно пестеливо и красиво описаните отношения на Пола и съпругата й в романа да звучат по-достоверно от някак крайните и прекалено патетични отношения между Хил и Джордан, но пък кой чете криминален роман заради романтиката?
„Това, което ме кара да работя, е надеждата, че всеки път ще се справя по-добре от предишния. Не съм написала книга, от която да съм била напълно доволна,“ казва Вал Макдърмид пред Сара Хюз. «Как мъртвите говорят» обаче има качествата да удовлетвори почитателите й. Това е роман, който ще ви накара да закъснеете с обяда или вечерята и да загорите супата – както гласи класическата формула отпреди победата на феминизма.
Много интересно е отношението към Католическата църква на героите в романа. Монахините са представени като пренеприятни персони с изцъклени погледи, садистични наклонности и йезуитски морал – отношение, типично за англиканите, за които папизмът е свързан с мрачни сгради, мрачни лица и мрачни мъчения, нещо такова...
Отвъд леката карикатурност на католическите образи «Как говорят мъртвите» е завладяващо, добре изградено четиво, с желязна вътрешна логика, второстепенните герои – най-вече полицаите, са ярки, не се сливат в обща маса. Развръзката идва на принципа на внезапната смърт, някои неща са оставени без обяснение, по подразбиране, но това не е литература за първокласници все пак.
Вал Макдърмид знае как се пише. Неслучайно има цяла колекция с награди: “Златен кинжал” за най-добър криминален роман на Асоциацията на писателите на криминални романи, „Иконите на Шотландия” за най-добър шотландски писател, “Диамантен кинжал на Картие”. През 2009 е приета в Залата на славата за автори на трилъри.

Колко ли трупове ще има в следващия й роман?

Цитати:
«Карол си каза, че усмивката й вероятно е замислена като успокояваща. Ако наистина беше така, замисълът се беше провалил.»

«И как търсите нещо, което го няма? И ако това нещо го няма, как разбирате, че сте го открили?
Въпросът беше уместен. Какво беше това стихотворение, което Тони постоянно им рецитираше? «На стълбите вчера седеше/ човек, който там не седеше/ и днес го видях, там си беше,/ а тъй бих желал да не беше!» Но единственият начин той да се махне беше да намериш обяснение за него.»

«Как говорят мъртвите» е на български от издателство «Еднорог» в превод на Боряна Джанабетска.