„Среднощно слънце” е потенциална добра новина за мнозина. За любителите на по-кратките книги – страниците са около 200 (казвам го, защото нямате представа колко хора свеждат избора си на книга до това да не е много дебела. Или пък имате представа.). Освен това не е поредният трилър на Ю Несбьо с много кръв и Хари Хуле в него. Ясно е, че милионите фенове на Несбьо по света са луди по него точно заради високия депресиран детектив Хуле и ужасно изглеждащите трупове, с които той си има работа, но човек се нуждае от разнообразие. В «Среднощно слънце» то идва в лицето на Юлф, който не просто не е детектив, ами е от обратната страна на закона. Той е кадър от подземния свят на Осло, дълги години си е изкарвал хляба като наркодилър и е силно задлъжнял към боса си, известен като Рибаря. За да изплати дълга си, Юлф е трябвало да убие някого и понеже не го е направил, му се е наложило да бяга далеч, далеч на Север, в село Затънтено.
Пейзажът там е, меко казано, унил. Когато слиза от автобуса, Юлф вижда червена пустош, сурова и грозна. Само отчаян сноб би я описал като привлекателна, за да демонстрира превъзходството си да открива красота там, където я няма. Юлф никакъв сноб не е, но усеща потенциала на мястото да бъде добро скривалище. Преди това обаче трябва да намери път към местните хора, а повечето са представители на саамското малцинство в Норвегия, по-известно в България като ескимоси. Част от тях дори не говорят норвежки, а само фински – като продавачката в местния магазин, с която Юлф говори, жестикулирайки. А тя му е важна... Северните народи имат изпитан начин да се справят с депресията и самотията, и този начин обикновено е бутилиран и се продава в магазина. Или се вари нелегално по домовете.
Юлф успява да се скрие в ловна хижа с помощта на Леа, Леа с тъмните коси и нереално красиви очи, силно религиозна като всички местни хора. Леа има син, който се сприятелява с Юлф и съпруг, който се води изчезнал в морето. Семейството държи доста скелети в гардероба, може би малко по-малко от скелетите в миналото на Юлф. Среднощното слънце, освен реален природен феномен, е метафора за гузната му съвест, за вини, които постоянно изскачат от миналото.
Ще отворя една скоба. Когато се каже „бели нощи”, мнозина си представят невероятна романтика. Истината е по-нелицеприятна. Лягате да спите, но слънцето не залязва и прониква под клепачите. Светлината е особена, леко отвъдна. Представете си безпощадно слънце и среднощна тишина, бррр... Да не говорим, че среднощното слънце се заплаща с още по-потискащ и сякаш безкраен мрак през студените месеци.
И така, Юлф пие и чака да бъде потърсен от Рибаря. Чакането му ще се оправдае. Книгата ще се изчете. От нея освен приковаващия сюжет остава насладата от езика на Несбьо, напомнящ с черния си хумор Чандлър («Е, какво пък чак толкова? Самоубийство. Първият път е най-кофти.», мисли си Юлф, докато се бори с депресията в хижата.) Несбьо е не просто умел създател на трилъри, той е отличен автор, познаваме го и в амплоато на детски писател с поредицата за д-р Проктор. Образите му са топли, усещаш как се движи кръвта им, как се превъртат мислите им. Докато четеш, чуваш онова прещракване, с което всичко в сглобката си идва на мястото. Заслугата в случая е и на преводачката Ева Кънева.
„Среднощно слънце“ е своеобразно продължение на предишен роман на Несбьо, „Кръв по снега”, където за първи път той слага в главна роля герои от подземния свят на Осло. Двата романа са откупени от „Уорнър Брадърс“ за адаптиране за големия екран, а Леонардо ди Каприо се спряга за главна роля. Авторските възнаграждения и от двете книги постъпват във фондация „Хари Хуле“, създадена от Несбьо за борба с неграмотността в развиващите се страни.

„Среднощно слънце” е издание на „Емас”, които откриха и наложиха норвежкия майстор на трилъра на нашия пазар.

Цитати от "Среднощно слънце":

"Повече вярвах в любовта на наркоман към дрогата, отколкото в любовта към ближния. Но в смъртта вярвах. Тя беше обещание, което - знаех - ще бъде спазено."

"Животът, това проклето превозно средство, няма задна предавка."