Интересен факт е, че Били Айлиш все още живее в къщата от детството си, а когато ходи на турне, я придружава цялото й семейство (с изключение на котката, кучето и паяка й, както сама през смях разказва тя). Това я държи здраво стъпила на земята, защото нито за миг не забравя откъде е тръгнала.

„Внимавай какво си пожелаваш, защото може и да се сбъдне“, казват хората. За Били да бъде известна с музиката си, е както най-голямата мечта, така и едно от най-опасните неща, които могат да й се случат в конкретния момент. Като много други хора на изкуството, тя е сложна и силно емоционална личност. Още преди да добие глобалната си популярност, тя се бори с депресия, а когато става известна толкова рязко и неочаквано, това неизбежно усложнява състоянието й. Но певицата е толкова откровена за преживяното, че си спечелва още симпатии с факта, че говори открито дори за периода, в който е искала да посегне на живота си.

„Бях на турне в Берлин. В един момент бях сама в хотелската си стая. Помня само, че плачех, защото виждах прозореца пред себе си. Мислех си, че ще го направя, че ще посегна на живота си. Чувствах се толкова нещастна – не можех да изпитам каквато и да е радост. И бях убедена, че няма да доживея до 17-ата си годишнина“, споделя тя.

Не закъсняват и критиките към нея и музиката й. Много хора определят творчеството на Били като „демонично“, мрачно, с текстове, които всяват усещането за безнадеждност. Със сигурност личната й драма се е отразила върху изкуството й.

Но какво толкова изненадващо има в това? Нима всички артисти, взимащи сериозно работата си, не са въплъщавали в творчеството си сурови истини и личната си болка? Били казва, че песента „Burry a friend“ наистина е за нея. Хората от „другия лагер“, тези, които разбират всичко това, смятат, че точно заради този факт Били Айлиш е това, което е. Защото е себе си, защото е истинска и не представя на публиката измислен специално за нея образ. А истината винаги е била силна, особено на фона на толкова често срещаната „обезопасена“ от всякакви ръбове съвременна музика, в която човек трудно може да се припознае и да усети като своя.

За щастие, родителите на Айлиш са до нея и са наясно с депресията й. Благодарение на грижата на майка Били не се притеснява да потърси помощ. Започва да ходи на психолог и лека-полека да преодолява страховете си. Сега, когато я питат дали славата е по-скоро бреме, отколкото сбъдната мечта, певицата е категорична, че никога не би искала отново да е анонимна:

„Сега хората ме чуват. И, знаете ли, веднъж си направих експеримент. Излязох навън с моя приятелка, за да хапнем, и се дегизирах с шапка, очила и шал. Никой не ме позна, никой не знаеше коя съм. И не ми хареса“, казва тя. Също така тя твърди, че никой от приятелите й не я смята за „мрачен човек“: „Защото не съм!“, заявява Били.