По време на Първата световна война двама британски войници – ефрейтор Блейк (Дийн-Чарлз Чапман) и ефрейтор Шофийлд (Джордж Маккей) - са натоварени с мисията да пресекат вражеския фронт и да занесат на генерал Маккензи (Бенедикт Къмбърбач), чиято рота е изолирана от немците и се кани да атакува вражеските позиции, заповед да спре атаката, защото има информация, че е подготвен капан и всички ще бъдат избити. Пътят на двете момчета е осеян с опасности, смърт и скръб, но като всеки път носи и житейски уроци, опит и по-дълбоко разбиране на онова, което е в нас и онова, което е извън нас.

Твърде първосигнално е да се каже, че „1917“ на Сам Мендес е просто филм за войната. Според мен в еднаква степен е и филм „по пътя“. Road movie в условията на война. Сценарият на Сам Мендес и Кристи Уилсън-Кейнс може би носи в себе си мотиви от доста други филми – от „Спасяването на редник Райън“ до „Последният самурай“ дори – но вероятно Американската филмова академия го е номинирала за сценарий тъкмо заради този особен поглед към войната – като ужасно изпитание, през което преминава едно момче. Един млад Тезей, който трябва да пребори Минотавъра и да намери изхода от лабиринта. Усещането за лабиринт, от който единият от ефрейторите, Шофийлд, трябва да се измъкне, за да изпълни задачата си, е много, много силно.

Признавам, че не бях чела нищо за филма, преди да го гледам. Затова и се изненадах, когато се появи сякаш от нищото и грабна „Златен глобус“ за най-добър филм и за най-добър режисьор, а после бе номиниран в повечето категории за БАФТА и за Оскар. Предварителната информация винаги пречи на непосредственото възприятие на филма, макар че в тази свръхнаситена с информация среда трудно можеш да запазиш съзнанието си чисто. С „1917“ обаче ми се получи и затова едва на 10-ата минута от филма изведнъж осъзнах, че май продължавам да гледам един и същи кадър. След още 15 минути вече разбирах, че обикновените монтажни връзки липсват и че т.нар. „един кадър“ все още продължава. В същото време персонажите преминават през различни терени, локациите се сменят, има масовки, действието е интензивно и това не може да бъде снимано на един дъх.

Истината е, че ние не се замисляме за тези неща, но традиционният монтаж ни позволява за неусетни частици от секундата да си поемем дъх, да излезем от действието. Във филма на Мендес и Дийкинс тези частици от секундата липсват. Впоследствие се оказва, че не липсват, но са отлично маскирани. Усещането е, че след като вече си стъпил във филма, започваш да потъваш надолу, надолу, надолу и налягането става все по-голямо. Сам Мендес казва, че е искал филмът му да прилича на – забележете, колко хубаво го е казал! – „трилър с часовников механизъм“, а не на военен филм. Получил е точно това, което е искал. Илюзията за непрекъснатост не ти позволява да мигнеш дори и създава неописуемо напрежение, което е различно от съспенса, генериран чрез традиционен монтаж. Мендес и Дийкинс просто са решили да разкажат историята по този начин и смятам, че в това има нещо революционно.

Киното, както е известно, познава филми, снимани в един кадър – „Въжето“ на Алфред Хичкок, където обаче също става въпрос за илюзия, тъй като е сниман на лента, а една ролка лента е определен брой минути, след което лентата трябва да се смени, за да се продължат снимките. Хичкок решава проблема като стопира върху тъмния капак на ковчега например, сменя ролката и продължава от там, а при прожектирането всичко изглежда сякаш просто камерата се задържа няколко секунди върху въпросния капак. Хитър трик, който обаче изобщо не омаловажава майсторството на старите кучета Хичкок и операторите му Джоузеф Валънтайн и Уилям Скол, сътворили истинско чудо още през 1948 г.

През 2003 г. пък руският режисьор Александър Сокуров снима филма си „Руска съкровищница“ като един непрекъснат 90-минутен кадър, преминаващ през 30 зали на „Ермитажа“, с огромна масовка. С новите дигитални технологии и с действие, което все пак е съсредоточено почти изцяло в едно-единствено, макар и огромно пространство. Освен това филмът е откровен експеримент и изобщо не търси комерсиален ефект.

„1917“ е различен, защото е направен в най-добрите традиции на английското и американско кино, използвайки новаторски похвати.Роджър Дийкинс и екипът му използват цяла армия от камери – различни видове на принципа на стедикам, дронове, камери, движещи се по релси и въжета, с всевъзможни приспособления… Истинска армия! След като гледате филма (не и преди това) можете да потърсите мейкинга, показващ как е направено всичко и не по-малко завладяващ от самия филм, но нека не разваляме магията сега. Да, кадърът не е един и няма как да бъде, но усещането е същото. Велика илюзия е киното! Ще се убедите в това за пореден път.

Най-силното решение на Мендес в „1917“ е поетичният пласт във филма. Изключително въздействащо е, защото в един момент те кара да се замислиш дали пък режисьорът не иска да ти разкаже не само историята на едно войниче по време на кошмарна мисия, но и историята на всеки човек, който преминава през различни изпитания в живота си и трябва да ги преодолява, за да удържи на думата си и да не изневери на принципите си. По този път винаги срещаш всякакви хора – някой, който иска да те спре, някой, който ти помогне, някой, който иска да те задържи при себе си. От друга страна в края на филма тази линия преминава в леко мелодраматичен финал а ла военните филми на Клинт Истууд, който изглежда някак чужд на цялата история до този момент. Накрая от надписите разбираме, че филмът е посветен на дядото на Сам Мендес, който сам му е разказал историите, превърнали се в основа за сценария. Така че вероятно патосът е личен, логичен и обясним. 28-годишният Джордж Маккей в ролята на ефрейтор Шофийлд изнася филма само с лицето си на обикновено момче, което се превръща в герой без да иска и без да го търси. Задачата на актьорите в този филм е изключително трудна, тъй като всички те носят едни и същи военни дрехи, говорят по сходен начин, диалозите са характерни именно за тези хора при тези обстоятелства, всички са превърнати в една маса, изпратена да се бие и да умре. Мендес се е отказал – и това му прави чест – от всякакви сладникави реминисценции, в които героите да си спомнят да речем семейството или дома си и живота си отпреди войната. Заложил е само на момента на действието, никакви спомени и никакви мечти. И затова концентрацията е толкова висока.

Филмът е изключителен! Най-вече като изображение. Шедьовър на кинематографското изкуство. Гледайте!