Анна Цолова е едно от ярките доказателства, че животът след телевизията не свършва. Лицето от сутрешния блок на NOVA „Здравей, България“ се превърна от публично говорещ човек в обучаващ другите как най-добре да презентират себе си и работата си. „Способността да говориш добре те прави успешен, и обратно – успешни са добре говорещите хора“, е убедена Ани и демонстрира това през собствената си платформа „Говори, за да те видят“. Тя най-добре знае стъпките, които един човек  трябва да извърви, за да се почувства добре като презентатор. Помолихме я да сподели част от наученото и с читателите на EVA.  

Освен че си публично говорещ човек от години, има ли друга връзка между предишните и настоящите ти занимания?

Имах шанса да натрупам огромен опит в най-различни публични ситуации. Хиляди часове жив ефир, стотици репортажи и филми. Развила съм сетива за това кое е интересно на публиката. Какво да е началото? Къде да е изненадата? Къде да е кулминацията? Как да направя емоционална връзка с хората?  Как да им поднеса информацията, така че да я запомнят и разберат, за да направят информиран избор. Как с интересна визуализация, демонстрация или с поставянето на числа в контекст да поднеса по-сложна информация? Как сложна тема да бъде опростена, така че да бъде осмислена? Как с езика на тялото, паузата и интонацията да отправям послания...

Сегашните ти занимания резултат ли са от предварителен план, или идеята да стартираш консултантски бизнес се роди спонтанно?

Мислела съм, че след работата на екран ще работя същото, но не пред камера. Ще обуча някого, който иска да е на екран, и ще бъдем добър екип. Ще създавам предаването зад кадър. През годините съм получавала предложения да правя обучения за успешно представяне пред камера. И съм ги отказвала. Просто разработването на едно обучение изисква време, каквото никога не съм имала. Систематизирането на информацията и знанията, поднесени по атрактивен начин – също.

Когато разбрах, че днешната телевизия не се нуждае от моя опит и подход към задаването на въпроси (някои ги наричат остри), а аз не исках да се впиша в новите изисквания, реших, че е дошъл моментът да предам това, което знам, на мотивирани да учат хора. За мен оставането на екран не е на всяка цена. Особено когато нямаш комфорта да слушаш журналистическата си съвест и инстинкти. Другото е мъка, която не мога и не искам да понасям.   

И не беше спонтанно. Мои приятели няколко пъти през изминалите години ми казваха: „Ани, ти трябва да преподаваш и да правиш обучения. Кой, ако не ти?“.

Когато стартираше кариерата си, изпитваше ли затруднения с начина, по който се налагаше да звучиш и изглеждаш пред публика? Кой тогава беше твоят съветник?

Като повечето хора – умирах от страх! Учех се в движение и в практиката. В началото звучах фалцетно. Имах чувството, че нещо в гърлото ми пречи да говоря. След прегледи при няколко специалисти уши-нос-гърло се оказа, че проблемът е психосоматичен. Страх ме е от публична изява, нормален страх, който изпитват повечето хора. Единственият начин да се научиш да говориш публично и да преодолееш страха си, е да говориш публично. И го правех. Научих се да дишам правилно. Научих как и гласът може да се уплътни с правилно дишане.

Има ли нещо, което не харесваш в себе си като презентатор, което така и не успя да превъзмогнеш? И има ли начин да превърнем недостатъците, свързани с публичния ни образ, в предимства?

Когато говоря, използвам активно езика на тялото. Имам и активни мимики на лицето. Челото ми е с мимически бръчки още от младостта ми. И затова днес не ги крия с ботокс или нещо друго, защото не искам, когато говоря, емоциите на лицето ми да замръзнат.

В началото, близо година в ефира на сутрешния блок на bTV, обаче държах малко камъче в ръка, за да обера активните движения с ръцете си. Днес мисля, че тази експресивност и искреност чрез езика на тялото ми помага. Опитвала съм да намаля пред камера и външната изява на емоциите ми. Научих се, каквито и лъжи и откровени глупости да чувам като отговори на въпросите ми, да реагирам с максимално ниска емоция или с усмивка. И с адекватен следващ въпрос. Невинаги успявах.     

Какви според теб са основните затруднения, които изпитва човек, заставайки пред публика? И каква е твоята рецепта за превъзмогване на притеснението?

Всички знаят приказката за Неволята. Тя често беше мой приятел, когато трябваше да преодолея страха си от публично говорене. Спомням си, през 2006 г. бях водеща на големия концерт пред храм-паметника „Александър Невски“, посветен на задържаните шест български медицински сестри в Либия. Около храма имаше повече от 50 хиляди души. Аз блокирах. Не можех да изляза на огромната сцена. Освен да представя едни от най-големите музикални звезди на България, трябваше да направя и интервю на живо с д-р Здравко Георгиев, който предния ден беше пуснат от затвора, но все още беше в Либия. Един колега, виждайки в какъв ступор съм, ми каза: „Ани, ти говориш всеки ден пред много повече от 50 хиляди души, какво ти става?“. Едва тогава разбрах, че общуването с публика, която виждаш, чуваш и усещаш, е много по-различно от това да говориш на обектива на камерата, макар и пред милиони. Въпросната вечер започнах да ходя активно зад сцената, да движа ръцете си, дори и да тичам, колкото ми позволяваха обувките. И успокоението започна да идва. Ето това е един от начините – да се разсееш с някакво друго занимание.

Винаги съм се възхищавала на хора, които застават пред аудитория, без привидно да се смущават. Това според теб талант ли е, или може да се научиш как да стоиш и да изглеждаш естествено пред публика?

Не според мен, а според световни изследователи на публичното говорене всеки може да се научи. Стига да поиска. Хора като мен могат да отворят вратата към това. И всеки после да извърви своя път. Аз мога да начертая картата за този некратък път. После е на ход говорещият човек. Но без карта и навигация той ще се лута, бави и може и никога да не стигне там, където иска.