Баба Яга била приятна млада жена по времето на матриархата, владеела чужди езици – най-вече птичи и животински, и знаела доста за билките, които изписвала съгласно разпространения тогава холистичен подход. После дошли мъжете, атакували я по всички фронтове, казали й, че нищо не знае, че те ще оправят нещата, че е по-добре да стои бременна до печката, за всеки случай й извадили повечето зъби и най-накрая, за да я смачкат окончателно, я провъзгласили за стара. С други думи, дошъл патриархатът.
С реабилитацията на Баба Яга и колежките й западни вещици през последния век и нещо се заеха феминистките. Първо, Вирджиния Улф поиска собствена стая, различна от кухнята, плюс личен доход. Второ на жените повсеместно им позволиха да гласуват (дори в Швейцария!) и да използват противозачатъчни. Трето, Изабел Алиенде им разреши да се влюбват и на късна възраст. А Дубравка Угрешич написа книгата „Баба Яга снесла яйце“, в която в прав текст каза, че ще дойде ден за разплата и Баба Яга ще размаха меча, крит досега под възглавницата.

Дубравка Угрешич е наполовина българка, майка й е от Варна, но тя е непринадлежащ на никоя държава човек. Отказва да бъде определяна според страната, в която се е родила – югославска Хърватия, и харесва за себе си съдбата на експат, на човек, постоянно пресичащ граници, и то не само географски. Избирайки да бъде писател, тя избира и самотата.
Тежко е да принадлежите към дадена общност и да пишете за нея. Писателят е в позицията на наблюдател. Другата позиция – да принадлежиш на семейството, колектива, на нацията или мафията, е по-топла, но по-опасна, каза Дубравка Угрешич в София, където беше избрана за доктор хонорис кауза на Софийския университет. „Станах дисидент на пет години. Децата ми подвикваха „бугарица, бугарица“ („българка, българка“), както подвикваха „циганица, циганица“ на някой от циганската махала в съседство. Бях в ролята на другия. По-късно щях да разбера, че страхът от изключване от обществото е един от най-големите човешки страхове.“
Гостуването й в София съвпадна с излизането на български на романа й „Лисица“, автофикция, подобно на „Баба Яга снесла яйце“, но по-мрачна, с доминиращо усещане за самота.

Само че Угрешич не би била Угрешич, ако не подчертае, че това е личен избор, и не подложи на безпощадно ироничен анализ света около себе си, свят, складиращ боклуци, в който пърформънсът е по-важен от смисъла („Всички ние участваме в „рекреативни, креативни и терапевтични уъркшопове... Всичко е игра, най-щастливите мигове от живота ни са режисирани като спектакли.“). Това е свят, взрян в тялото си, защото „при пълната липса на всякакви идеологии тялото бе станало последно убежище на човешкото въображение“ (цитатът е от „Баба Яга снесла яйце“).

Лисицата е особен герой в приказките, уж е хитра, а накрая винаги си пати, уж печели сиренцето, а винаги е на ръба на глада, може би е красива, особено като яка, но не е симпатична, не прилича на някой с постоянен адрес и ЕГН. На кого прилича? В славянските езици думата обикновено е в женски род.

В книгите си често се обръщате към фолклорни образи. Има ли нещо общо между Баба Яга и Лисицата?

За съжаление, не ги използвам толкова често. Освен това използването е функционално. В „Лисица“ ролята на това митично, но и истинско създание е символична. При липса на подходящ сюжет лисицата служи като един от основните съставни елементи на романа. В „Баба Яга снесла яйце“ фолклорът е неизбежна литературна справка. Амбивалентността е нещо, което свързва и двата персонажа (те биха могли да бъдат добри и лоши за хората). Лисицата е пратеник между два свята, света на мъртвите и света на живите. Понякога Баба Яга е в ролята на „паспортен контрол“, пребиваващ на границата между двата свята. И двете умеят да се преобразяват: лисицата може да се превърне в красива млада жена. Баба Яга също го може, въпреки че предпочита да остане в образа, който вече има.

Трудно е да се каже, защото всеки има своя собствена представа за дома, но накрая всички завършваме с банално изображение върху коледна картичка или с картинка на малка къщичка с градина, пълна с цветя и цъфнали дървета, със семейство с две деца и с куче, разбира се. През зимата огнището е задължителен символ на дома. Тези мечти обаче са пряко свързани с консуматорството, с постоянните промени и обзавеждане на домовете ни, с постоянно натрупване на вещи, което никога не спира. За щастие, тежкото консуматорство и неговата безсмисленост предизвикаха съпротива сред младите хора, особено в Америка. Младите са склонни да живеят като охлюви, само с раница на гърба си, или продават имотите си и купуват малки жилища, каравани, умишлено избягвайки капаните на потребителските общества.

Вие живеете в Холандия, страна без пердета, същевременно героинята ви казва – открай време съм знаела, че пердетата вършат чудеса. Имате ли пердета в холандското ви жилище?

Имам. И ги харесвам.

Ваша героиня в „Лисица“ казва, че има места по света, които произвеждат щастие като растения, тя има предвид Италия, Неапол. Холандия е една от най-щастливите страни в света според доклад на ООН, а холандските деца направо са най-щастливите. Как живеете насред цялото това щастие?

Аз съм писател. По принцип писателите не са ужасно щастливи хора. Аз живях известно време в бившия Съветски съюз, прекарах юношеските си лета в България, пътувах до Будапеща и почти половината от живота си преживях в Югославия и в постюгославските държави. Мисля, че придобих онази специфична, невидима източноевропейска „татуировка“. Има малък епизод в книгата на Надежда Манделщам „Надежда без надежда“, когато тя пита Осип кога най-накрая ще бъдат щастливи. „Кой ти каза, че хората трябва да са щастливи?!“, отговаря той. Но аз не съм нещастна и това е вероятно по-важно, отколкото да бъда напълно щастлива.

Пишете, че всяка промяна оставя пукнатина и когато пукнатините се натрупат, чашата изведнъж се счупва. С какво да залепим пукнатините, които животът ни причинява?

Няма лепило и това е проблемът.

В българския език забелязвам тенденция към свиване на женския род в речта, и то налагано от феминистки настроени хора. Вие не сте писателка, а писател. Доколкото знам, в Германия и Франция е обратното, Меркел е канцлерка, в наименованията на професиите се набляга върху женския род. Какво мислите за това?

Същото е и в хърватски / сръбски / босненски. Има някои думи, които са приети, особено що се отнася до професията (например liječnik / liječnica, profesor / profesorica, litenik / književnica). Младото поколение го прие, но по-възрастните хора не са в състояние да направят тази „опасна“ психическа промяна.

Къде според вас са корените на женомразството?

Корените са толкова стари, колкото цивилизациите, и мизогинията вероятно е започнала да се утвърждава с налагането на християнството. Никой никога, поне не от най-високите църковни институции, не призна, че ловът на вещици, продължил от 12. до 18. век в Европа, е всъщност геноцид. Папите трябва публично да се извинят, това е минималното, което трябва да направят. Църквата е най-бруталният страж срещу всички възможни промени.

В един кратичък откъс от „Лисица“ реабилитирате мърморенето. Казвате, че действа като диазепам. Но в какви дози?

Това е шега, разбира се. Хората на Балканите обаче обичат да хленчат, нали?

Туве Янсон има разказ „Пътуване с лек багаж“. Как пътувате вие, човек, избрал като че ли пътуването, а не усядането?

Опитвам се да пътувам леко, за да мога да посрещна, да приема и да се обогатя от света, който ме очаква при моите пътувания.

„Лисица“ е издадена от „Колибри“ в превод на Русанка Ляпова.