Петя Кокудева е автор на детски книги и пътешественически истории. Завършила е журналистика, а после творческо писане в СУ “Климент Охридски“. Живее на тавана като Карлсон, заедно с котараците Мъфин и Бъз.

Книгата й „Поздрави от синята палатка” (2019, изд. Жанет 45) е плод на 9-месечно скиталчество по света – в една голяма част с палатка и стара кола. Събрала е 95 истории от 25 различни държави на 5 континента. Истории от пустини като Сахара и Негев, от ветровити страни като Исландия, Норвегия и Нова Зеландия, от вулкани, ледници, азиатски оризища, безлюдни острови… Предстяваме ви откъс от нея.

СОК ОТ МАНГО
Ханой, Виетнам
Поръчвам си пресен сок от манго в невзрачно ханойско кафене. След минута случайно виждам сервитьора вглъбено да се моли в ъгъла на заведението, коленичил пред малък олтар. Всяко място във Виетнам си има такъв, с купа плодове за боговете.
Чудя се защо се моли точно сега, сред суматохата от поръчки? После внезапно разбирам. Сервитьорът протяга ръка и взема единственото манго, останало в купата на боговете. Явно няма друго в заведението! После отива да направи сока ми.
– Току-що изпих мангото на някой бог, нали? – осмелявам се да му призная, че съм забелязала.
– Не се тревожете, – отвръща ведро сервитьорът. – Ние във Виетнам казваме: „Онова, което принадлежи на небето, се завръща на земята“.

БОГОВЕТЕ НОСЯТ ПЛЕТЕНИ ШАПКИ
Остров Мияджима, Япония
На влизане в горската обител на будисткия храм Daisho-in се разминавам с широко усмихната жена. След две крачки – с господин, засмян до уши. Но какво става?! Всичките ми очаквания за свещена обител са свързани със сериозност, мълчание и смирен поглед.
В следващия миг самата аз прихвам и затулвам устата си с ръка. Пред мен алеята се извива и се открива смайваща гледка: стотици малки, каменни статуи на ухилени будистки монаси с плетени цветни шапки – розови, жълти, червени, зелени... Оказва се, че статуите са превъплъщения на учениците на Буда. Всеки от тях е с ярка шапка, а лицето му изразява различна емоция: щастие, гордост, почуда, спокойствие. Сред палитрата от шапчици човек се чувства дълбоко озадачен и очарован от тази негласна подкана да се посмее, без това да е в разрез с духа на храма. По-нагоре по стълбите удивлението расте. Идват т.нар. jizo статуи – те са ведри, дебели бебета, също с плетени шапки. Повечето се крият в тревата или надничат иззад храстите. Jizo се смятат за покровители на пътешествениците и децата. Хората често им слагат гердани, лигавничета или престилчици. “Но кой ги облича така, защо са тези шапки?” – спонтанно възкликвам аз пред един от монасите. “Хората им плетат шапки, – отвръща той. – Това им вдъхва чувство за непосредствен досег с боговете. Да се погрижиш за някого създава усещане за близост.”
Досега никога не ми беше хрумвало, че аз мога да се погрижа за Бог, вместо той за мен. Ще се науча да плета!