Аз съм мъж, жена, богат и луд

Димитър Динев живее във Виена от 20-годишен, пише на немски, романът му „Ангелски езици” се превръща във феномен в немскоезичната литература. Динев бяга от аз-писането, защото различните герои му дават възможност да изживява различни животи.

Адриана Попова 02 ноември 2019

Димитър Динев в разговор със Захари Карабашлиев на премиерата на книгата в DaDa Cultural Bar.

Краят на декември преди двайсетина години в един от най-бляскавите европейски градове - Виена. За Искрен и Светльо нищо не е добро в този град, изсмукал цвета дори от Синия Дунав. Нищо не е добро, когато току-що си изгубил парите си в казино. Всичките. Искрен и Светльо не се познават, не и преди да се срещнат при Миро, при Миро сърбина, чийто нахален надгробен паметник с нарисувани мобифон и криле дразни почтените роднини на почтените виенчани, погребани в съседство. Може би защото не знаят, че Миро е ангел, способен да поправя емигрантските съдби. Затова са отишли при гроба му Искрен и Светльо, да поискат помощ, която никой друг не може да им даде.
Двамата са герои в романа на Димитър Динев „Ангелски езици”, определен като литературна сензация при появата си на немскоезичния пазар. Кой е Димитър Динев? Пловдивчанин, един от първите пънкове, завършил Немската гимназия в Пазарджик и веднага след това заминал за Виена, за да срещне там съдбата си на емигрант, който продава вурстчета близо до великолепната катедрала „Свети Стефан”. Завършва философия, започва да пробива с писане, пише на немски. И до ден днешен го прави на ръка, не на компютър, не дори на пишеща машина, а на ръка. От издателството са принудени да му пращат човек, на когото да диктува „манускрипта” си.
Аз пиша бавно, ще каже Димитър Динев на представянето на „Ангелски езици” в София. Човек трябва да пише бавно, за да се чете бързо, репликира го Захари Карабашлиев, главният редактор на „Сиела” - издателите на близо 500-страничния роман на Динев. Преводът от немски е на Гергана Фъркова и е напълно одобрен от автора, който  е наясно, че ритъмът на един език е непреводим и работа на преводача е да създаде нов, адекватен ритъм.
Не се припознавам в никой от двамата си герои, Светльо и Искрен - каза Димитър Динев. - Избрал съм да не пиша за себе си, а да живея чужди животи. В книгите си мога да съм жена, да съм богат, да съм луд.
Може и да е Искрен и Светльо с техните семейни истории, които обхващат последния век от историята на България. В полифоничния разказ за съдбата на четири поколения ги има и тъгата, и смехът, и магията на необяснимото в живота. Немскоезичните критици говорят за стила „Динев” и го сравняват с Чехов заради виртуозното вглеждане в човешката душа, на която никой връх и никое блато не е чуждо.
Аз много, много хвалби мога да понеса, казва Димитър Динев, мъж поприведен и с пръсти на пианист. В романа си той задава ясен ритъм, използвайки определени думи като рефрен или тема, около която импровизира. Това е една от причините текстът му да се чете толкова леко. Стилът му може да бъде обяснен и с факта, че немският не му е роден и затова пише с кратки изречения.
Този роман тече естествено като река, каза Захари Карабашлиев.
Димитър Динев няма фейсбук, твърди, че съвременните възможности за комуникация разпиляват човека. Не те го изкушават, а различните жанрове в писането. Писал е пиеси, оперно либрето, би искал да опита и със сценарий на сериал. Наясно е каква ще е следващата му книга, в нея ще се говори за комунистическите концлагери в България. Ако съдим по „Ангелски езици”, Димитър Динев ще успее да обуздае и тази тежка тема, без назидание, но с точните везни на единствения възможен морал – да се опитваме да не нараняваме другия. Той е краен в това – смята, че и най-великото постижение на историята, на големите личности в нея се обезценява от дори една човешка смърт.
„Ангелски езици” се появява на български през 2006 година, сега „Сиела” пуска повторно издание. Романът се изучава в средните училища в Австрия.

Усетете стила на Димитър Динев в краткия откъс, предоставен от "Сиела".

Из „Ангелски езици” от Димитър Динев

I. Миро

Миро имаше мобифон и криле.

Крилете му бяха от кафяв, мобифонът – от черен мрамор. На лявото му ухо висеше сребърна обица, на шията – шарена вратовръзка. Ръкавите на сивата риза бяха запретнати, крачолите на кадифения панталон – току-що изгладени. Но нямаше вятър на тоя свят, дето да може да ги развее, защото те също бяха от мрамор. Така бе изобразен Миро на своя гроб. Стоеше там с криле на раменете, с мобифон в десницата и ни жега, ни студ, ни слънце, ни дъжд можеха да му сторят нещо. Дори хората не можеха да му направят нищо. Защото гробът му се намираше на една от най-престижните алеи на Виенското централно гробище.

Той беше обграден от най-добро и почетно общество. Редом с него почиваше една дунавско-швабска  поетеса, чийто глас, заглъхнал преди много години, вече ехтеше само като подземна река. До него лежаха и няколко овдовели графини, които едва под земята най-сетне успяха да се отърват от своето вдовство, така както офицерите на кайзера – от своите ордени. Защото наоколо почиваха и много от офицерите на Негово величество, разпръснати около Миро като големи шрапнели. Някакъв подполковник от артилерията, който вече не чуваше никакви оръдия; военен лекар от генералния щаб на кайзера, който вече нямаше защо да лекува глухотата му. А също и един действителен таен съветник. В действителност почиваше там и най-сетне бе станал толкова таен, колкото никога приживе. Дори техническият директор на Виенската погребална служба беше погребан недалеч от Миро, сякаш готов да бди вовеки веков над неговия гроб. Миро почиваше, заобиколен от творци, офицери и висши чиновници, все хора, в които австрийската история се оглеждаше безмълвно, но много по-достоверно от всеки учебник. Той самият не беше австриец. Не бе умрял нито през Първата, нито през Втората световна война, а съвсем неотдавна, точно на 24 декември 2000 година. Как беше успял да заеме толкова престижно място? Кой беше той?

Приживе за Миро не се знаеше много. Мълвеше се само, че е роден в Югославия. Но никой не знаеше нито кое е родното му място, нито кои бяха родителите му. „Мен ме е родила девица“, обичаше да казва относно произхода си той, но още повече да тегли една майна на онези, които го подпитваха, защото той можеше да псува на всички езици по течението на Дунава. Всъщност майка му го бе заченала в затвора на Нови Сад, което направо си беше истинско чудо. Защото тя бе обградена само от камък, желязо и жени. Понякога я докосваше дъжд, понякога – вятър и привидно никой друг. Съмнението падаше единствено върху няколко изключително високопоставени чиновници. Но тъй като и тя самата не бе сигурна от кой точно служител е заченала, избра най-висшия.

„Какво се смеете, курви такива! От Господ заченах!“, викаше на съкилийничките си тя. Пуснаха я преждевременно, понеже коремът є все повече се заобляше, растеше и заплашваше да взриви законодателната система. Защото в нея живееше същество, което никой земен съд не беше осъдил. Значи тя самата бе наполовина невинна. Нямаше как, пуснаха я в свободния свят. Невинни като нея се нуждаеха от невинно място, където да започнат начисто, но къде жена с дете може да намери подобно място в свободния свят. Как да започне наново в един свят, където всичко отдавна е започнало? След три години я вкараха в лудница, защото плетеше на сина си Миро трънени венци, които му нахлузваше на главата. Там и умря в религиозно умопомрачение. Надраска стените на стаята със собствената си кръв. Една-едничка дума беше изписала безброй пъти от пода та чак до самия таван. Думата „Миро“.

Така растеше Миро, без да знае какво е роден дом. Роднини му бяха небето, обраслият с трева двор и ръждясалата ограда на приюта. Братя и сестри му бяха сополивите сираци, майка му беше под земята, а баща му беше държавата. Така поне му казваха учителите. Миро не го познаваше този баща, защото беше недосегаемо далечен. Затова пък учителите бяха близо. Те го хващаха за ушите и ги опъваха здраво. По нареждане на баща му, разбира се. Чужди хора можеха да му посягат, когато си поискат, а той нямаше къде да се скрие. Така Миро осъзна, че няма роден дом. Чакаше го живот на вечен гостенин.

„Всички сме само гости на тая земя“, успокояваше го огнярят Драган. Миро често слизаше при него в мазето, седеше на изкорубеното му легло, ядеше от кървавицата му, вдъхваше мириса на печени дюли и го гледаше как пие сливова от бездънна бутилка. Струваше му се, че Драган не пие ракия, а течни диаманти, които много бързо го изпълваха и заблещукваха през очите му. Не човек, а драгоценен камък. Единственото съкровище, което имаше Миро. Скрито в мазето на приюта. Миро чуваше бумтенето на котела и гласа на огняря, който сякаш също гореше в гърлото, и на него му ставаше все по-топло и по-топло. Само при Драган се чувстваше спокоен. И това спокойствие имаше вкус на кървавица, ухаеше на печени дюли, беше меко, беше податливо като увиснала пружина и грееше и топлеше като гласа на огняря. „Всички ние сме само гости на тая земя“, каза един ден от¬ново Драган.

„Да, гости“, съгласи се Миро и още същата нощ избяга от приюта. С торбичка печени дюли на рамо, петнайсетгодишно сърце в гърдите и тиха песен на уста. „Майка ми лежи под черната земя, държавата ми е баща. Където и да ида, все съм у дома. И гостенин ще бъда, където и да спра“, така си пееше или тананикаше. Защото светът щеше да чуе за него.

Години по-късно Миро пристигна във Виена като гастарбайтер, бързо стана собственик на гостилници и често бе канен на сватби като почетен гост. Сега отново беше на гости, този път при Господ. Но за Миро това не беше нищо ново. Той винаги си е бил гостенин.

Беше се отказал от всичко и бе получил в замяна криле. Държеше да запази само мобифона. С него го и погребаха. Цяла седмица не спря да звъни под земята, толкова търсен беше Миро, толкова много хора имаха нужда от него. Нищо чудно, защото през последните две години от живота си той помогна на десет пъти повече емигранти, отколкото която и да е организация за защита на човешките права. И продължаваше да помага.

„Какво търси този циганин на нашите гробища? Гледай само какъв грамаден паметник! И централно място му дали. Що за наглост, да дадеш на чужденец такъв хубав парцел?! Нека умират тук, но после да ги пращат там, откъдето са дошли. И откъде е намерил пари за такъв паметник?“, се питаха възмутени виенчани, мъчейки се да разчетат надписа на кирилица. „Сто на сто е бил мафиот“, отговаряха си сами и закуцукваха да търсят обраслите гробове на своите роднини.

Миро стоеше невъзмутим с мобифон и криле, слушаше спокойно и мълчеше. Не им се сърдеше, защото бандит също е бил. Но не заради това паметникът му бе голям и от мрамор, не затова на него винаги имаше много свежи цветя. Можеше да се види как хора, различни по националност, често идваха на гроба му, оставаха известно време пред него и хвърляха несигурни сенки върху паметника. После си вземаха сенките, на тяхно място полагаха цветя и си тръгваха. Сенките им сякаш ставаха много по-крепки и плътни, лицата им – много по-светли. Повечето не го познаваха, но и те бяха чули за Миро. Бяха научили, че макар и мъртъв, той единствен в тази страна помага на емигрантите в беда. Трябва само да му занесеш цветя и да го помолиш за помощ. Отначало те се смееха и се шегуваха, но идваше ден, в който вече не им оставаше нищо, на което да се присмиват и надяват. Тогава те купуваха цветя или просто ги откъсваха в някой от безбройните паркове и се отправяха към гроба му. Търсеха го дълго, с плахи очи, с колебливи стъпки и несигурни сенки, докато най-сетне го зърваха. Миро стоеше пред тях с мобифон и криле и чакаше. Телефонът му вече не звънеше, но той ги изслушваше.

 

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР