„Тази, която не съм”: Тя, Жулиет Бинош

Филмът на режисьора Сафи Небу закри кино-литературния фестивал CineLibri’2019 и е в кината от днес.

Ирина Иванова 25 октомври 2019

Може би „Тази, която не съм” не е най-добрият филм на Жулиет Бинош, обаче знаете ли кое ме грабна в него?  Лудостта. Тя ме плени. Защото ми се струва честна и лишена от всякакво лицемерие идеята понякога просто да не се справиш, да не победиш, да не осъзнаеш, да не минеш успешно през това, да не се пребориш. Просто да се оставиш да полетиш в дълбокия кладенец. По някакъв абсурден начин звучи релаксиращо, не мислите ли? Напълно съм сериозна.

Жулиет Бинош на ръба ще видите във френско-белгийската продукция „Тази, която не съм” (Who You Think I Am). Жена в дълбока криза – житейска, екзистенциална, криза на възрастта, на личността, на женствеността, на самооценката, на всичко, което си мислиш, че си и в един момент разбираш, че не си. Или поне, че вече не си в очите на другите. Може би. И колкото по-дълбоко е съмнението, толкова по-дълбока е и кризата.

Сюжетът на пръв поглед е далеч от оригиналността. Героинята на Бинош  Клер е преподавател по литература, около 50-те, с двама сина, наскоро разведена, която поддържа половинчата връзка с по-млад от нея мъж, но започва и недодялан флирт в социалните мрежи с друг такъв. В началото приемаме, че тези й връзки са просто в унисон с новите клишета – че „петдесет са новите трийсет”, че „на 50 животът тепърва започва”, че „най-хубавото винаги предстои”, че „възрастта е просто цифра” и така нататък. С разгръщането на историята филмът постепенно преминава отвъд тези клишета, разкривайки ни първопричината за всичко случващо се. А тази причина се оказва още по-брутално  житейско клише, най-старата история, най-баналната причина за раздяла между мъж и жена в зряла възраст. И всъщност това брутално финално клише съвсем парадоксално превръща  историята в разказ с неочакван край. Хем клише, хем неочаквано. Макар че обожавам двусмислените финали, отворените финали, неразрешимите, а също и неочакваните, в случая клишето, което получаваме е толкова експлоатирано и в живота, и в киното, че ... ами не знам. Изветряло е. Кинокритикът проф. Божидар Манов има много хубаво иронично определение – баналитé. Кофти моментът в цялата работа е, че може би много от проявленията на самия живот са си точно в жанра баналитé.

В „Тази, която не съм” действието е разделено на две. Едната част се развива в градска среда – бетонно-стъклена, измамно-отразяваща, а другата – в някакъв изгубен природен рай, някъде далеч, извън всичко, сякаш след като всичко е свършило и те очаква само отчайващ покой. Филмът е построен на принципа на психотрилъра и непрекъснато преминава от реалния свят в света на фантазиите на главната героиня, поради което в един момент зрителят губи здрава почва под краката си и съвсем не е сигурен това, което гледа случва ли се или не (малко като в „Жокера” – не че е уместно сравнението, но пък е актуално). Така че може да се каже, че и филмът е филм на ръба – между екзистенциалната драма и психотрилъра, но в крайна сметка остава на територията на първото.

Жулиет Бинош в лабиринта на времето – това е личната история, която актрисата ни разказва с част от филмите си напоследък - прекрасните „Облаците на Силс Мария” и „Слънцето в нас”, а сега и „Тази, която не съм”. И в трите Бинош играе жена в криза на възрастта (за да не използваме уморения израз „криза на средната възраст”). Големите актьори винаги ни разказват паралелно с историите на героите си и своите лични преживявания, казват ни нещо за себе си, или много за себе си. Или всичко. Бинош, която винаги е носила онази енергия, която в тантра практиките наричат „кундалини” – жизнената, сексуалната енергия – е в епична схватка с времето и изобщо не крие това. Напротив – изживява го пред очите ни, опитва се да приеме неизбежното. Смела е, не се обгръща с илюзии, не е лицемерна в тази битка на живот и смърт. Това е вълнуващото в нея, а самата тя е най-вълнуващото във филма. Самата тя такава, каквато е - Жулиет Бинош.

 

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР