„Облаците на Силс Мария” е дело на мъж – Оливие Асаяс е и сценарист, и режисьор. Дълго време се чудих откъде дявол да го вземе Асаяс може да знае всичко това за жените. Не разсъждавам сексистки и не смятам, че полът е определящ, но все пак мисля, че някои неща няма как да ги разбереш, ако не разполагаш със съответните физиологични и биологични особености.

Наскоро обаче прочетох изказването на Асаяс, че филмът е „портрет на Жулиет Бинош такава каквато е сега”, а не филм с участието на Жулиет Бинош. „Филмът е за нея, а не просто с нея. Затова е изключително честен” – добавя той и така дава отговор на въпроса ми как така мъж е направил филм, който само една жена може да почувствав цялата му дълбочина. Явно Бинош е не само музата на филма, но и режисьорът в сянка, сценаристът в сянка.

Тя е на 51 и е една от иконите на френското и световното кино. Гледали сме я в незабравими филми като „Брулени хълмове” на Питър Космински, „Три цвята: Синьо” на Кешловски, „Шоколад” на Ласе Халстрьом, „Английският пациент” на Антъни Мингеля. Ролята, която Жюлиет Бинош прави във филма на Оливие Асаяс „Облаците на Силс Мария” обаче я изстрелва на друго ниво - тя вече не е само икона, тя е дива, тоест – богиня. И няма никакво значение какво е правила дотук и какво ще направи след този филм. Тук тя е богиня.

Понеже само богините притежават безразсъдната смелост да свалят всичките си маски и да допуснат безжалостното око на камерата толкова близо до негримираното си лице, лишено дори от традиционната рамка на женствеността – дългата коса. Голо лице, просто лице, върху което времето е формирало определен релеф на скулите, овал на брадичката, падини под очите, бразди върху шията... Само богините могат да се осмелят да свалят дрехите си изцяло редом до 25-годишната Кристен Стюарт, при това в общ кадър. И само богините могат да оцелеят след всичко това.

Става въпрос за известна актриса в зряла възраст (Бинош), която е предизвикана да играе отново в пиесата, направила я звезда преди години, като този път ще бъде в ролята на възрастната героиня, а за нейната някогашна роля е избрана нова звездичка (Клои Грейс-Мориц). Кристен Стюарт пък – с маниашките си очи зад строгите очила – се превъплъщава в образа на личната асистентка на актрисата, която я убеждава да приеме предизвикателството (а нас ни убеждава за пореден път, че е една от най-интересните състезателни кобилки в световното кино в момента).

Славните дни на Мария (така се казва героинята на Бинош) са поотминали и сега й предлагат само ужасни роли в маргинални продукции - роботи с душа, вампири и таласъми и т.н.. Или пък да дава интервюта на тема „Да съблазняваме след 40-те”. Тя обаче отказва всички предложения, понеже е голяма звезда, голяма актриса и изпитва нескрито презрение към случващото се около нея – тийнейджърски блокбастъри, жълти скандали с холивудски момиченца, които или са вечно дрогирани, или нападат папараците, или лежат в клиники за рехабилитация.

Въобще тя, Мария, си живее сама на олимпийския връх и безмозъчната, долнопробна тълпа долу въобще не я интересува (докато в един момент се оказва, че всъщност не само тя не се интересува от никой и нищо, но и никой не се интересува от нея). Единствената й връзка със света е личната й асистентка, която си живее в реалния свят, гледа си филмите за роботите и зомбитата, чете си таблоидните клюки за откачените холивудски нимфетки и се опитва някак хем да „менажира” оскъдния си личен живот, хем да угоди на своята „подопечна” звезда, чийто живот споделя и за чиято боксуваща кариера отчасти и тя се грижи. Тандемът Бинош – Кристен Стюарт казва всичко, абсолютно всичко за отношенията между зрелостта и младостта, за несигурността и жестокостта и на едната, и на другата възраст, за различните гледни точки към живота и света, за смяната на караула, която ходът на времето налага, за невъзможността да се осъществи диалог между поколенията. Всъщност двете актриси правят една обща роля и дуетът им е съвършен.

Филмът е разтърсващ, защото в него няма нито една фалшива нотка от типа: „Да, остаряваш, но животът продължава и е толкова хубав!”. Няма и грам патос в смисъл: „О, и след 40, и след 50 красивата жена си е красива жена!” Всички тези клишета от женските списания, от женските филми, от рекламите, които искат да ни продадат кремчета срещу времето, цялата тази каша е пометена от безмилостната, но чиста като планински въздух истина: „Животът минава”. Още по-безмилостна е тази истина за актрисите, които изживяват всичко под светлините на прожекторите, пред погледите на всички и най-ужасното, което може да им се случи е тези прожектори да изгаснат и тези погледи да се отправят към някой друг. Това всъщност вижда Мария, или Жулиет Бинош, ако предпочитате, от олимпийския си връх – изумителния природен феномен на минаващото време, пред който си безсилен. Можеш само да го наблюдаваш, останал без думи и без дъх.

Всъщност Силс Мария е швейцарско селце високо в Алпите, където при определени атмосферни и климатични условия наистина се наблюдава природен феномен – водопади от облаци се спускат над планинските върхове и започват да се вият сред тях като змии. Мястото е с особен ореол и по друга причина – известно е, че тук Томас Ман е написал знаменития си роман „Вълшебната планина“, а Фридрих Ницше в продължение на шест години е работил върху книгата си „Тъй рече Заратустра“. Кристалната красота на Силс Мария, особената прозрачност на въздуха на това място създават усещането за нереалност, за сън, и филмът буквално е изтъкан от тази фина енергия, от тази копринена чувствителност. Силс Мария не е просто място на действието, а е четвъртият персонаж във филма, нещо като драматургична единица.

Режисьорът Оливие Асаяс отдавна искал да снима филм на лента, а не с дигитална камера, и от Chanel решават да му помогнат. Легендарният моден бранд не само предоставя дрехи, бижута, гримове и прочее на Жулиет Бинош, Кристен Стюарт и Клои Грейс-Мориц, но и за първи път в историята си пряко финансира филмов проект. Убедени сме, че духът на мадам Коко Шанел е развълнуван и доволен от тази инвестиция.