„Хроника на камък“ се появява за първи път на български през 1975 година, пет години след написването й на един от най–странните езици в Европа – албанския, който в основата си не прилича на никой друг и е сам по себе си езикова група, като гръцкия. Българският превод на Евгения Котова звучи чудесно, във всеки случай в него се чува мистичният вятър на албанските планини, усеща се на вкус особеното езиково тесто, от което Исмаил Кадаре прави литературата си.

„Хроника на камък“ е вдъхновена от родния град на световноизвестния албански писател, един от редовните участници – наред с Харуки Мураками, Филип Рот и Милан Кундера, в залозите за литературния Нобел. Градът се казва Гирокастро и, ако погледнете снимки от него, прилича на приказка от камък, но в романа на Кадаре това е не каква да е, а сурова, изпълнена с мъгли и магии приказка, с търкалящи се глави и удавени от роднините си момичета заради непростимия грях – целувка с момче. В него съжителстват Стариците на живота, които са били на този свят толкова дълго, че вече не се страхуват от нищо, за които поредната война е просто повторение на предишните, които се прехранват с цигари и кафе. Те нямат желания и не чувстват болка, защото телата им са се самобалсамирали. Стариците на живота никога не излизат от вкъщи, за разлика от Стариците оплаквачки, които бродят по улиците, за да разнасят освен оплакванията си, всички лоши новини. Кадаре неслучайно е сравняван с Маркес, при него има същото това размесване на магичното мислене с късове сурова действителност, древните слепи старици съжителстват с бомбардировките на британските и италианските самолети, с разстрелите на окупаторите. За магичното усещане допринасят и имената на героите в романа, всички онези Мане Воцо, Авдо Бабарамо, Джеджа и Кака Пина, Лукан Вечния затворник, Чечо Каили и Акиф Кашаху. Може това да са най-обикновени албански имена, но на мен ми звучат като заклинания, които мога да нанижа на броеница и да ги премятам като кехлибарени зърна.

Вече искам да отида в този град и да го видя с очите си.

Действието се развива по времето на италианската и германска окупация на Албания през Втората световна война, лошо време, в което на едно от момичетата в града, щерката на Чечо Каили, му пониква брада като предсказание за онова, което има да се случи, за потопа на историята. Разказът се води от името на момче, което е на прага на съзряването и преживява първите сътресения на влюбването, момче, което е живяло вътре в патриархалното семейство, но трябва да оцелее след атаките на света отвън, толкова изпълнен с насилие и едновременно толкова съблазнителен. Най–интересният образ в романа е на самия град, Кадаре го сравнява с допотопно чудовище, което се е появило една зимна нощ и се е впило в билото на планината. Всичко в този град е стръмно и нелесно, в него покривът на една къща лежи в основите на друга, и, ако човек не внимава или е просто пиян, може да падне, но ще се озове не в канавката, а сред керемидите на нечий покрив. Къщите в такъв град няма как да са обикновени, те си имат щерни, гигантски подземия, в които се събира дъждовна вода, които ти отговарят, когато им дадеш някоя дума и в които семействата давят опозорилите ги дъщери. Книгата започва с описание на такава щерна и то е толкова великолепно, че вече знаеш – ще харесаш написаното.

За Кадаре се шумеше много, когато кариерата му беше в пика си. Тогава не го прочетох, направих го сега. Направих го на патерици, но не съжалявам за закъснението. Никога не е късно да прочетеш хубава книга.

Исмаил Кадаре е жив, на 83, и май все още живее във Франция, където емигрира през 1990 година. През дългите години в изолация, на която режимът на Енвер Ходжа обрича родината му, Кадаре е в сложни взаимоотношения с маоистката албанска компартия. Той е обвиняван в колаборация с нея, но е и осъден за кратко на трудова повинност в провинцията, книгите му са забранявани, но и издавани в чужбина. През 1982 г. дори е обявен за „враг“ от Съюза на албанските писатели. Кадаре е носител на първата международна награда „Ман Букър“ (2005), на Наградата на принцесата на Астурия (2009) и на наградата „Ерусалим“ (2015).

Изданието на „Хроника на камък“ е на „Колибри“.