На 22 януари 2019 г. актрисата Лидия Инджова следи обявяването на номинациите за наградите Оскар с лудо биещо сърце. Причината е, че късометражният белгийски филм с нейно участие „Зов за помощ“ ( „May Day“) вече е влязъл в т.нар. „кратък списък“ – десетте заглавия, избрани сред стотиците участващи от цял свят, от които се селектират пет и тези пет вече се борят за академичната статуетка. „Зов за помощ“ не успява да влезе във финалната петица, но и краткият списък на Оскарите е огромен успех. Още повече, че когато за последен път EVA разговаря с Лидия Инджова през 2015 г., тя съвсем наскоро бе пренесла живота си в Белгия, все още учеше френски и признаваше, че изобщо не е наясно как функционира тамошната система по отношение на актьорите.

Четири години по-късно тя вече се е снимала в един от най-гледаните норвежки сериали „Occupied¨, в няколко европейски филми, научила е френски така, че да играе на този език, завършила е продуцентство и дори се завърна на българския екран не с един, а с два телевизионни сериала – „Денят на бащата“ и „Дяволското гърло“. Най-големите фенове на „Дяволското гърло“, които познавам, са луди по героинята й Донка – бременната полицайка, която се разкъсва между работохолизма си и необходимостта да се откаже от професията и да се отдаде на майчинството. Магията на сливането на актьора с героя при Лидия Инджова се случва като щракване с пръсти – така, както е само при най-добрите. И не е само в този сериал. Така беше и в сериалите „Денят на бащата“ , „Недадените“ и „Дървото на живота“, във филмите „Събирачът на трупове“, „Вяра, любов и уиски“, „Вила Роза“. На българска театрална сцена пък Лидия е играла много Шекспир – „Крал Лир“, „Много шум за нищо“, „Както ви се харесва“, „Сън в лятна нощ”... Ще се съгласите, вярвам, че се иска доста смелост, за да обърнеш гръб на всичко това и да започнеш от нулата в чужбина. Лидия го направи. Вижте защо и как.

Срещаме се за закуска, около 10 ч. сутринта, а това е доста, доста ранен час за една актриса. Лидия обаче е там точно в уречения час – подредила е деня си и е готова за интервю. Слънчевите й лунички са си на мястото, особеният микс от крехкост и коравост – също. Както и онова леко момчешко-хлапашко-вироглаво излъчване, с което ние в ЕVA запомнихме Лидия още от първия й гастрол на нашите страници – в материала „Балът на дебютантките“, в който още преди 10 години ви представихме изгряващите звезди на българските кино и театър. Сега обаче към всичко изброено по-горе Лидия е прибавила и рафинирана женственост, нежност и нещо, което тя нарича смирение, а ние бихме определили по-скоро като... порастване. При това – порастване по любов. Защото забравихме да ви кажем нещо много важно – ако в момента Лидия живее в Брюксел, то причината за това не е свръхамбиция и преследване на европейска кариера на всяка цена, а е просто любов.

Днес доста български актьори имат агенти в чужбина, в Лондон най-вече, но ти бе една от първите, които направи тази крачка да се преместиш да живееш в друга страна и да започнеш да градиш кариера от нулата след като тук вече си беше създала име.

Целият процес всъщност започна преди около шест години. Разбрах, че повечето актьори от Източна Европа си работят в собствените страни, но присъстват и във всички европейски бази данни за актьори. С тези копродукции, които се правят в момента на територията на Европа, има нужда от най-различни актьори. Според мен е много хубаво, че нашите актьори започват да си вярват и да търсят реализация и навън. Просто e по-лесно, когато  си там, да присъстваш, да те виждат.

Ти обаче замина по любов, последва Филип. Как се запознахте с него?

Много е забавна историята. Запознахме се в София, в ирландския бар Murphy’s. Спомням си, че беше една от последните топли есенни вечери, аз излизах от фитнеса и след тренировка, вместо веднага да се прибера, както планирах, реших да се обадя на една моя приятелка, която от седмици се беше затворила и учеше денонощно за някакъв изпит по английски. Беше изписала всички прозорци и огледала у тях с английски думи. Реших, че трябва да я изведа малко навън и тя се нави. Разхождахме се в центъра ние и тя изведнъж заяви, че иска да разговаря на английски с native speakers (т.е. хора с роден език английски). И... хайде в Murphy’s! Много притеснително беше – аз по анцуг, неизкъпана дори, тя в домашен вид и освен това нямахме пари у себе си. Събрахме колкото за една бира за двете, а на масата до нас се бяха събрали някакви мъже, облечени в еднакви сака и вратовръзки. Приятелката ми ги попита защо са облечени еднакво, те й отговориха и така от дума на дума всичките дойдоха на нашата маса. Оказа се, че са от националния отбор по ръгби на Люксембург и са дошли да играят с нашите национали. По едно време се появи и Филип с една халба бира, каза ми „Наздраве!” и като започнахме да си говорим... Говорихме си цяла нощ, за всичко. Разведох го из центъра на София, показах му театрите, показах му Театъра на армията, където тогава играех и имаше плакати на постановките. Напълно забравих как изглеждам и че... не ухая на парфюм (смях).

На парфюм – не, обаче това са си чисти феромони.

Сигурно, да. На сутринта той си взе такси, тъй като полетът им беше ранен и не си разменихме нито мейл, нито телефон, нищо. Целуна ме по бузата и си тръгна. Казах си: прав е човекът, ще си пишем две седмици и това ще е. Стана ми много празно, защото макар и само за няколко часа го усетих страшно близък. Мина известно време и в един момент получих есемес от него. Беше ме намерил по актьорска линия. Дори не знаех, че ми е запомнил името. Не му отговорих половин ден, защото се чудех дали наистина е той, или дали трябва въобще да му отговарям. Накрая все пак му изпратих мейла си и като се започна едно писане! Всичко си разказахме. После се видяхме отново тук – той дойде за рождения си ден. После аз, без да го питам, си запазих билет за Люксембург за Нова година. Малко се смути като разбра, защото тогава все още живееше с родителите си, но го успокоих, че ще си взема хотел. Но някак всичко тръгна много леко и лесно. След това той дойде в България по линия на програмата за студентски обмен „Еразъм“ и живя тук седем-осем месеца. И в един момент решихме да се установим и двамата в Брюксел.