Далекоизточна история без маска и без грим

Още с излизането си романът "Пачинко" се превръща в хит. През съдбата на едно корейско семейство той разказва за непознат за европейците къс от историята на Далечния Изток през 20. век .

eva.bg 30 July 2019

Мин Джин Ли

Пачинко е хазартна японска игра с топчета, несигурна като живота. Мин Джин Ли я превръща в метафора за съдбата на четири поколения от едно корейско семейство, започвайки от ранните години на 20. век. През 1910 година Япония анексира Корея и корейците се превръщат във втора ръка хора. Това ще повлияе съдбоносно и на семейството на Янгджин и Сунджа.
Мин Джин Ли е родена в Сеул, Южна Корея, през 1968 г. Едва седемгодишна  емигрира със семейството си в Ню Йорк. Завършва история в Университета Йейл, а след това и право в Университета на Джорджтаун. Има кратка адвокатска практика преди да започне да се занимава с писане. За „Пачинко“ Ли изчита десетки интервюта с корейци, живеещи в Токио. Романът се превръща в хит още с излизането си. Преведен е на 29 езика.

Откъси от „Пачинко“ от Мин Джин Ли, издателство „Киви“

Историята ни предаде, но няма значение.
В края на века застаряващ рибар и съпругата му решиха да приемат в дома си квартиранти, за да припечелват допълнителни пари. И двамата бяха родени и израснали в рибарското село Йонгдо – остров с широчина осем километра край пристанищния град Пусан. По време на дългогодишния им брак жената роди трима синове, но само Хуни, най-големият и най-слабият, оцеля. Хуни се роди с цепнато небце и изкривен крак; той обаче беше надарен със здрави рамене, набито телосложение и златист тен. Дори когато вече беше млад мъж, Хуни запази благия, вежлив характер, който имаше от дете. Щом прикриеше деформираната си уста с ръце – нещо, което правеше по навик при срещите си с непознати – той заприличваше на хубавия си баща - имаше същите големи, усмихнати очи. Черни вежди красяха широкото му чело с постоянен загар заради работата на открито. Подобно на родителите си Хуни не го биваше в приказките и някои допускаха грешката да помислят, че понеже не умее да говори бързо, нещо с главата му не е наред – това обаче не беше вярно.
През 1910 г., когато Хуни беше 27-годишен, Япония анексира Корея. Рибарят и съпругата му, пестеливи и жилави селяни, отказаха вниманието им да бъде отвлечено от некомпетентните аристократи и корумпираните управници, които бяха предоставили народа си в ръцете на крадци. Когато наемът на къщата им отново беше вдигнат, двойката се изнесе от спалнята и започна да спи във вестибюла до кухнята, за да се увеличи броят на наемателите.
Дървената къща, която държаха под наем повече от три десетилетия, не беше голяма – едва 46 квадратни метра. Плъзгащи хартиени врати разделяха помещението на три уютни стаи, а рибарят, за благото на своя хазяин, който живееше в разкош в имение в Пусан, беше сменил собственоръчно течащия тревен покрив с червеникави глинени керемиди. Впоследствие кухнята се разшири до зеленчуковата градина, за да има място за по-големите готварски съдове и нарастващия брой сгъваеми маси за хранене, които висяха на клинове по измазаната с хоросан каменна стена.

Ноа се взря в нея. Тя винаги щеше да мисли, че той е някой друг, че не е себе си, а някаква въображаема представа за чужденец; винаги щеше да се чувства специална, защото е благоволила да е с някого, когото всички други презират. Неговото присъствие щеше да доказва на света, че тя е добър човек, образован човек, либерален човек. Ноа не го беше грижа, че е кореец, когато беше с нея; всъщност като цяло не го беше грижа дали е кореец, или японец. Искаше просто да е себе си каквото и да значи това; понякога искаше самозабрава. Това обаче не беше възможно. Никога нямаше да е възможно с нея.
− Ще опаковам вещите ти и ще ги изпратя до дома ти с куриер. Повече не искам да те виждам. Моля те, никога повече не идвай да ме виждаш.
− Ноа, какви ги говориш? – попита Акико изумена. – Това да не би да е корейският нрав, който не съм виждала досега? – тя се засмя.
− Ти и аз. Няма как да го бъде.
− Защо?
− Защото няма как. – Нищо друго не му хрумваше, а и искаше да ѝ спести жестоката истина, до която бе достигнал. Тя нямаше да повярва, че не е по-различна от родителите си, че да го възприема единствено като кореец – било то добър или лош – е все едно да го възприема единствено като лош кореец. Тя не виждаше човека в него и Ноа си даде сметка, че именно това иска най-много: да виждат човешкото у него.
− Той ти е баща, нали? – попита Акико. – Изглежда точно като теб. Каза ми, че баща ти е починал, но не е така. Просто не искаше да се срещна с него, защото не желаеше да се запозная с твоя баща якудза. И не искаше да знам, че е гангстер. Как иначе си обясняваш нелепата кола и униформения шофьор? Как иначе ще те уреди с онзи огромен апартамент? Дори моят баща не може да си позволи такъв апартамент, а той притежава търговско дружество. Стига, Ноа, как би могъл да си ми бесен просто защото искам да науча повече за теб? Не ми пука с какво се занимава той. Без значение е… нямам нищо против, че си кореец. Не виждаш ли?
Ноа се обърна и си тръгна. Вървя, докато вече не чуваше как вика името му. Вървеше сковано и бавно, неспособен да повярва, че човек, когото си обичал – да, беше я обичал – накрая може да се окаже напълно непознат. Навярно през цялото време го е знаел, но не е можел да прогледне. Просто не е можел. Щом Ноа стигна до гарата, бавно слезе по стълбите до перона. Имаше чувството, че ще падне. Щеше да хване първия влак за Осака.

 

 

 

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР