Три удивителни за ездата

възможностите да се практикува спортът на английските аристократи в България са твърде много, направо всеки град си има и конна база

Ваня Шекерова 26 август 2019

„Ако се запалиш по конеязденето, да знаеш, че имам всякакви конски доспехи за подаряване, каска, чепици, клинове. Седят си в мазето, откакто се сдобих с диско-нещо си. И ми е жал да ги хвърлям, а нямам познати ездачи.“

Това беше един от коментарите на снимката, която качих във фейсбук в неделя, след като се прибрах от езда. Абе как ще няма познати ездачи, зачудих се, след като някои от приятелите ми в социалната мрежа разпознаха по името на коня и конната база, където извърших своя неделен подвиг. Изкушени се оказаха не само известни личности като актрисата Биляна Петринска, която води със себе си и сина си Адриан, а и сума ти народ, заради което не е лесно да си запазиш час за неделя, в случай че си се сетил за това по средата на седмицата!  

Много ми се щеше да отскочим до Етрополе, където преди вече не помня колко години взех първия си урок на манежа и където дори и за абсолютно начинаещи се предлага разходка на кон сред приказната природа на балкана. Прогнозата обаче ме накара да се откажа и да потърся място по-наблизо. И с огромна изненада установих, че възможностите да се практикува спортът на английските аристократи в България са твърде много, направо всеки град си има и конна база!

„Прослушах“ едно 7-8 около София, не исках да оставаме в града, където също има няколко. Разпитах за условия, възможности и цени. И като събрах две и две, капитулирах пред офертата на конна база „Адгор“ за едночасова езда в пресечена местност – с мъжа ми, който имаше рожден ден, и сина ми, прибрал се по този повод от Лондон.

В „Адгор“ ни пое Алекс, истински каубой. Не само защото е „дегизиран“ така, а 12 години е живял и работил в САЩ като родео ездач, както разбирам по-късно. Мъжът ми и синът ми възсядат две елегантни, изчеткани до блясък кобилки. На мен Алекс ми помага да се метна върху седлото на жребец, на когото казват Шишо. Представям си, че е така, за да има обмен на мъжка и женска енергия между човека и коня, ама после разбирам, че е случайно това кръстосване.

Докато яздим рамо до рамо, защото Алекс води и нашите коне, го карам да си припомни кога за първи път се е качил на гърба на кон, откога датира уважението му към тези животни и любовта му към ездата. Алекс не ми позволява да нарушавам с въпросите си ритъма на работата му – прекъсва ме с преминаване в тръс – първо облекчен, после съвсем истински, като внимателно следи кой как се справя с повдигането и спускането върху седлото. Коригира моето темпо и хвали мъжа ми за неговото, споменава, че упражнението е идеално за „гражданята с меките дупя“ (изразът е на един приятел от Плевен – б.а.).

Зад нас яздят синът ми и Ваня, една от двете дами в базата „Адгор“. Другата е Ани, съдружник и очевидно любимка на всичките 41 коня, част от тях на базата, други – спокойно пасящи на оградените с електропастир ливади – на частни лица за лично ползване. Стават все повече собствениците на коне, а притежанието им не е евтино!  

Ани Елазарова започнала да развива „Адгор“ заедно с Александър Пенев и Веселин Герджиков преди години, тогава имали само един кон и малко земя за пасища в местността „Ярема“. Сега не им стигат силите да поемат „трафика“, та са привлекли и доброволци за каузата, сред тях е и палавата Ваня, чийто кон галопира редом с този на сина ми. Нас не ни допускат до по-високи скорости, така че броим цъфтящите диви ягоди по поляните. Като вдигна поглед нагоре, се любувам на забулената в дъждовни облаци Витоша. Борова клонка ме плесва по лицето и ме връща към поканата на Алекс след няколко още урока да се осмелим на по-дълъг преход – например до параклиса „Петров кръст“, до язовир Алино или до подножието на Верила.

Засега не ни насърчава да прекараме цял ден на гърба на конете, яздейки до село Чуйпетлово. Но за днес и един час ни е достатъчен да се запалим, да се насладим на общуването с прекрасните животни и на приказно красивата природа – на връщане не можем да свалим очи от заснежените върхове на Рила. Смеем се на леко приклякващата походка, с която се отдалечаваме от пръхтящите ноздри на конете. Още малко и ще се върнем в границите на всекидневието, прескочени днес по най-добрия начин – на кон! Следващия път ще го направим, галопирайки.

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР