Глуховски решава да се разсърди

Защо един предиобед във Варна литературната суперзвезда от Русия Дмитрий Глуховски беше разочарован и хладен, но това ни най-малко не намалява удоволствието от романа му "Текст", с който той не спечели наградата, заради която беше дошъл.

Адриана Попова 15 юни 2019

И представи си, не ми дадоха приза.

Дмитрий Глуховски, черни очила, леко на дефокус, говори на родния си руски по телефона, иронията му е разбираема на всички езици, гласът му глъхне като на човек, който снощи... е пял до изнемога. Преди да започне да... пее, той беше на връчването на първата европейска награда „Димитър Димов”, беше сред номинираните за нея, но не спечели. Журито с председател писателката Теодора Димова, дъщеря на Димитър Димов, в което бяха още известната българистка проф. Мари Врина-Николов, критикът Митко Новков и литературоведът доц. Пламен Дойнов, реши да отличи французина с корсикански корени Жером Ферари за неговата „Проповед за падането на Рим". Тази книга е печелила и «Гонкур». Трудно е да се изправиш срещу «Гонкур», но когато си толкова хитов автор като Глуховски и то не само в родината си, с вид на рокзвезда, когато си свикнал с милионни тиражи и суперлативи, няма начин да не се обидиш, когато не ти дадат приза. После се налага да... пееш до късно, а на следващия ден да се браниш с черни очила от варненското слънце.

Дмитрий Глуховски беше гост на литературния фестивал «Варна лит», преди това гостува и в София, спусна се в утробата на НДК, за да представи аудиосериала си „Граничен пост“. Скейтбордисти с противогази, осветени в призрачно зелено, пресъздадоха в енергийния център на двореца обстановката от трилогията, с която Глуховски избухва като литературна свръхнова – антиутопията «Метро», издадена у нас от «Сиела». Но когато се срещаме с Дмитрий във Варна, говорим не за «Метро», а за последната му книга, излязла на български – «Текст», с която той беше претендент за наградата «Димитър Димов».

Романът е реалистичен (Глуховски иронизира – какво значи реалистичен, а какви са другите ми романи?!), история за Иля, който се връща в Москва, след като е излежал седемгодишна присъда в затворнически лагер за престъпление, което не е извършил. Полицай му пробутва наркотик, когато Иля, тогава студент с красива приятелка, е завел същата тази приятелка в модна дискотека, а в дискотеката започва хайка за наркотици. И ето го Иля, връща се в Москва, още остриган, още не смеещ да погледне хората в очите, за да не разберат, че е затворник, макар и излежал това, което не е трябвало да лежи изобщо, за да разбере, че приятелката, онази бившата, чака дете от друг, а майка му, която е чакала своето дете, сварила е шчи, за да го посрещне, майка му, учителката, която го е отгледала сама и никога не му е казала кой е баща му, та същата тази многострадална и строга майка е получила масивен инфаркт точно преди Иля да се върне. И какво тогава да си мисли Иля, кого да обвини за трагедията си освен полицая, който навремето го е натопил с наркотиците. Полицая Петя Хазин.

И се случва така, че Иля го намира и след сблъсъка между двамата у Иля остава телефона на полицая, млад мъж, впрочем, къдрокос, модерно облечен, кисел гъзар. По-точно Иля открадва смартфона и все едно открадва душата на Петя, живота му, там са всичките му снимки, контактите, тайните му, там е любовта му. И започва едно разплитане на кълбото, една реконструкция на чуждия живот късче по късче, детективско разследване, по време на което Иля все повече намразва Хазин с неговия задкулисен, нечестен живот, но и започва да го разбира, да вижда светлосенки в черната му душа. Започва да се превръща в Хазин, започва да обича с неговата любов.

Намагнетизиращ е начинът, по който Глуховски описва историята на Иля, по който мотивира действията му, по който разказва Москва, тази майка и мащеха, студеният град, бляскавият, в който Иля се лута с остриганата си глава и изтерзаното си сърце. Никога не съм искала да отида в Москва, но вече да, след Глуховски да, за да видя всичките й ужасяващи булеварди, студа й, таджиките й, узбеките й, дошлите да учат в нея провинциални момичета с предългите си крака и амбициите си за подходящ мъж, момичета, които се записват във филологическия факултет, докато чакат подходящия да ги забележи. Искам да поспя в най-дългата линия на метрото «Колцевая», да ям картофени тиганици със сьомга и сметана в ресторантите с нова руска кухня, да пия някоя от десетките, от стотиците видове водка, които се продават там и да потърся сянката на промъкващия се Иля, толкова несъвместим с Москва, толкова без късмет с нея.

В Москва земята беше вълшебна, подобрена с хормони за растеж: зарови в нея желанията си и ще израстат и добре платена работа, и популярни приятели, и най-красивите момичета. Самата Москва се опияняваше от себе си и заразяваше всички със своето пиянство.

Москва представляваше смесица от всичко: от най-несъвместимите сгради, най-неподходящите един за друг хора от противоположни времена: в едните вярваха в душата и храмовете, а в другите  - в тялото и басейните; и всичко съществуваше съвместно в нея, нищо не се асимилираше напълно и не се унищожаваше завинаги. Сякаш живееше в различни пластове, на различни нива – и едновременно. Изумителен град беше Москва. Събран отвсякъде, съшит от откраднати парчета, пъстър и точно затова истински.»

Езикът на Глуховски е опияняващ, усещаш го като вкусен черен хляб, плътен, засищащ, толкова точен, психологически верен. Все по-рядко ми се случва да попадна на книга, която не мога да оставя, но „Текст” беше такава. Когато си завел такъв роман на литературен конкурс, естествено, че ще се разсърдиш, че не са ти дали приз. И че няма да си много ентусиазиран, когато на следващия ден трябва да отговаряш на интервю, дори няма да дойдеш за първоначалния час на интервюто и ще се наложи да се насрочи друг час, но ти си Глуховски, зверски талантлив, влизаш в дълбочините на въпросите, а на такива хора се прощава. Интервюто четете наесен в EVA.

„Текст” е преведен равностойно от Васил Велчев, издателство „Сиела”.

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР