„Капернаум”: Малкият спасител на света

Носител на наградата на журито в Кан’2018, номиниран за „Златна палма”, а също така за „Оскар” и „Златен глобус” за чуждоезичен филм. В избрани кина от днес

Ирина Иванова 16 май 2019

Не е никак трудно да наречеш „Капернаум” на ливанската режисьорка Надин Лабаки разтърсващ филм. Дори ти се струва, че направо си длъжен да го направиш, защото в противен случай ще изглеждаш като безчувствено чудовище.

Когато през 80% от 126-те минути ( колкото е продължителността на „Капернаум”) от големия екран те гледат големи, бездънни в безпомощността и тъгата си невинни детски очи, няма как да останеш безразличен. Всеки горе-долу добре направен филм, в който героите са страдащи деца, съвсем естествено предизвиква горест, жалост, милост и все едно ти казва: разбира се, че съм силен филм, говоря ти за страдащи деца.

Големите майстори обаче успяват да стигнат отвъд остро-мелодраматичното (при това далеч не подценявам мелодрамата, един от най-старите жанрове все пак), сантименталното, разтърсващо-сълзливото. Струва ми се, че ливанката Надин Лабаки не съумява да надскочи тези определения. Правят го Чаплин в „Хлапето”, Виторио Де Сика в „Крадци на велосипеди”, Джан Имоу в „Моите деца”, Абас Киаростами в „Къде е домът на приятеля ми”, Маджид Маджиди в своите шедьоври „Цветът на Бога” и „Децата на Рая”, Самира Махмалбаф в „Ябълката”, Хирокадзу Корееда в „Джебчии”, пък и в предишните си филми. Дори Дани Бойл в „Беднякът милионер”. Има и други, разбира се. Изброявам ги не самоцелно, а с идеята, че който ги е гледал би могъл вероятно да съпостави и да се съгласи или пък да не се съгласи с мен.

В „Капернаум” всяка сцена, всеки кадър затвърждава усещането за преднамереност, за прекалено затягане на „болтовете”, за твърде амбициозно използване на една толкова крехка, чувствителна, болезнена материя, каквато са децата... Ето това ме смути в този филм и тъй като силно ме смути, си позволявам да го кажа още в самото начало.

Капернаум е реално съществуващо селце в Израел, на брега на Галилейското езеро. Известно е от Библията като място, където е проповядвал Исус и където се е срещнал с учениците си, но също и като място, в което хората са лишени от вяра. На родния език на Надин Лабаки думата означава също хаос, гъмжащо сборище, адско свърталище. Действието на филма се развива в Бейрут и проследява историята на 12-годишния Заин, който живее в крайна мизерия в някакъв бордей, заедно със семейството си. Родителите на Заин не работят, свикнали са вече със скотския си живот и единственото, което правят е... деца. И тъй като не могат да се грижат за децата си, винаги измислят начини как децата им да се грижат за тях – да продават лимонада на улицата, да събират някакви вехтории от кофите за смет, да крадат... Момичетата пък биват омъжвани насила на невръстна възраст за зрели мъже. Но най-големият проблем е, че по този начин живеят не само те, но и всички около тях в гигантското котило на бейрутските предградия, макар че подобна картина може да се види на доста места по света.

Заин бяга от дома си и намира временно спасение при млада емигрантка с неуредени документи, която сама се грижи за бебето си. Момчето остава при нея, където условията са също толкова ужасяващи, колкото и в собствения му дом, но поне има храна и покрив над главата си. Събитията обаче така се развиват, че на него му се налага да се грижи за бебето Йонас - едно сърцераздирателно сладко бебе наистина! - съвсем сам и опитът му да спаси и себе си, и него от ужасите на улицата, изглежда толкова обречен, толкова невъзможен! Почти толкова невъзможен всъщност, колкото е и финалът на филма.

Истинската сила на „Капернаум” е в този невероятен Заин Ал Рафеа (който изпълнява ролята на момчето и, между другото, е син на бежанци от Сирия), в чиито яростни и много тъжни очи е целият филм и този филм е хиляди пъти по-силен, дълбок и автентичен от онзи, който гледаме на екрана. Надин Лабаки обаче заслужава всичките си награди и номинации дори само заради изключително точния избор на актьорите си, които до един са непрофесионалисти, както и заради работата си с тях. Операторската работа на Кристофър Аун, който е дебютант в пълнометражното игрално кино и който ми се струва, че трябва да бъде държан под око, до голяма степен компенсира натрапчивата милозливост на филма – със суровия, почти документален ритъм на действието, с аскетичното използване на допълнително моделиращи действителността изразни средства, отказ от заигравки със светлини, сенки, цветове и прочие. И най-вече с опита си с библейски размах да нарисува пред очите ни едно мащабно платно на този гигантски капернаум, в който едно малко обречено момче се опитва да спаси любовта, добротата, нежността и смисъла да ни има.

 

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР