Когато на човек му трябват базисни неща като бял, черен и сив тишърт например, без надписи и каквото и да било оригиналничене в кройката, отива в онази част на магазина за дрехи, където има табели с надпис basic. Не го казвам, защото смятам, че не го знаете, а защото през цялото време, докато гледах филма „Зелената книга” („Green Book”) точно тази дума ми се въртеше в ума – basic, т.е. основен, основополагащ, първичен.

Повечето филми фаворити на тазгодишната церемония са именно basic. Просто някои са изработени от големи майстори, виртуози, а други - от занаятчии. Единствено "Фаворитката" не влиза в тази категория и той получи само една награда - за главна женска роля на Оливия Колман. Слава Богу, че получи поне нея. Филмовата академия, която раздава Оскаровите статуетки, има поне една много важна роля, според мен, и тя е поддържане на златния стандарт за добро кино за средния зрител. Казвам го с цялото си уважение. Доброто комерсиално кино, вълнуващи истории, които или са много злободневни или са вечни, архетипни, академично добри актьорски изпълнения... Винаги съм гледала на Академията като на важен регулаторен орган или нещо подобно. Опозиция на Кан, където е авангардът на европейското, авторското, различното кино. Другият полюс. Важно е, че го има, вярвам в това. Да, Академията може да оцени и по-артистични творби, но винаги ще се връща към собствения си „златен стандарт”. В случая със „Зелената книга” това връщане е просто по-драстично.

Един от най-силните моменти във филма е, когато Дон Шърли вижда своите братя по кръв, които продължават да бачкат на плантациите като роби, въпреки че робството е премахнато още преди сто години. "На нас тази тема ни е чужда" - е едно от най-невероятните изказвания, които съм чувала! Темата за робстовото и свободата, за човешките права няма как да е чужда на никого на тази планета и не го казвам като лозунг, наистина го мисля. 

Америка през 60-те. И по-точно – американският Юг през 60-те, което е важно уточнение защото в южните щати (Джорджия, Кентъки, Луизиана, Тенеси и т.н.) по традиция още от времето на Гражданската война расистките настроения са много силни и дълбоко вкоренени. И ето че през 60-те години на 20 век, когато се развива действието на филма, тоест 100 години след края на Гражданската война, приключила през 1865 година, расовата сегрегация (изолирането на афроамериканците) си е жива, действаща и съвсем нормално приемана от голяма част от обществото.

Двама герои – цветнокожият пианист и доктор по психология Дон Шърли (Махершала Али) и обикновеният „жабар” (така наричат във филма американците с италиански корени) от работническата класа Тони Лип (Виго Мортенсен) – пътуват из американския Юг, но в твърде необичайна за времето конфигурация – афроамериканецът е шефът и звездата, а бледоликият му е шофьор, телохранител и асистент. Тази „обратна перспектива”, смяната на местата, е най-важният, най-силният момент във филма, най-голямата му находка. От тук идва целият заряд. Както и от факта, че е по действителен случай. Малкото Голямо изключение, което предвещава, че нищо вече не може да бъде същото. Позволявам си да смятам, че филмът би спечелил от по-рязък, по-ярък, по-силно заявен и най-вече по-продължителен конфликт между двамата, защото тук някак много бързо импулсивният темпераментен Тони Лип, който в началото си е „обикновен расист” като повечето американци в онези години (сцената с чашите, от които пият двамата цветнокожи работници) става близък приятел на своя бос и неговата кауза, разбира неговата гениалност и т.н. Просто така – щрак! И Тони Лип вече е с друг светоглед. Тази необосновано лесна и бърза промяна сваля светкавично и нездравословно температурата на филма и му придава прекалена мелодраматичност.

Жанрът –  road movie (филм, чието действие се развива по пътя), класически и любим за американското кино жанр.

Бюджетът  – 23 милиона долара. Нищожна сума предвид стотиците милиони, които отиват за блокбастърите.

Филмът е скромен, евтин (повтарям – за тамошните стандарти), с кауза и силен социален патос, който обаче естествено извира от самата история, а не присъства просто под формата на  някакви лозунги и все пак е предостатъчно ясен, утвърждава традиционните ценности, без никакъв подтекст, без кинематографична оригиналност, без специфичен режисьорски почерк. Персонажите не са никакво предизвикателство за актьори като Виго Мортенсен и Махершала Али, което не означава, че не са добре изградени, а именно, че не са предизвикателство. Тони Лип е нещо като симпатичен Фред Флинстоун - тъпче се с хамбургери, пържени пилета и пици, винаги е готов да скочи на бой, семеен тип, който обаче открива, благодарение на приятелството си с елегантния, високообразован, изключително талантлив и с изискани обноски Дон Шърли, един друг свят -  светът на изкуството, на „високото” така да се каже, на необикновеното, където думите са по-рафинирани, както и поведението, както и понятията за чест и достойнство. От своя страна Дон Шърли, който живее за работата си и е свикнал със самотата на върха, където е колкото е възможно недостижим за обидни и грозни квалификации, открива, че не е нужно да бъде чак толкова самотен и че не всички хора са му врагове и въобще – че приятелството е възможно. Американска схема, ще кажете и ще бъдете прави.  „Зелената книга” е...

„Зелената книга” е като добре направен хамбургер – добре изпечено хлебче, разделено на две, с добре овкусено парче месо, резен чедър, хрупкава салата и малко горчичено-майонезен сос (т.е. хем горчив, хем сладък). Обаче добре направен на практика, не само на думи. Класическа рецепта, с която не можеш да сгрешиш. Силна човешка история, истинска при това, двама отлични актьори и рецепта, издържала проверката на времето. Трябва да си много зле, за да объркаш нещата, а Питър Фарели няма как да е много зле.

За българския актьор Димитър Маринов, който е в ролята на Олег, руски емигрант виолончелист, е голям успех, че е част от този филм, редом до тези актьори, че бе част от Оскар-церемонията. Ролята е малка, но и филмът внушава усещането за „малък” филм. Камерен, скромен, както вече споменах. Колко актьори искат да се доберат до роля със звезди от А лигата? Десетки хиляди, от цял свят. Той е успял. Много е просто. Това няма нищо общо с начина, по който всеки от нас ще възприеме филма, дали ще му хареса или не. Става въпрос за лични битки и личен успех. Това, че излезе с малко българско знаме на сцената... Наистина не разбрах драмата. Който излиза на тази сцена винаги казва някакви много лични неща. Той нямаше възможност да говори, затова каза нещо лично по този начин. Спомням си, че Данис Танович, завърши благодарствената си реч, когато взе Оскар за чуждоезичен филм за „Ничия земя” с думите, че „това е за всички в Босна”. Да, случаите са различни, ясно е, но поривът все пак е един. 

Филмът е част от програмата на 23-ия международен София Филм Фест, а датите на прожекциите можете да видите тук.