Ако има предишни животи, в някой от тях Даниел Келман сигурно е бил хамелеон. Сега е писател. В непростимо добрата „Измерването на света” той се връща към времената на Хумболт и Гаус (18.-19. век), единият пътешественик, който мери всичко по пътя си, другият – гений, на когото числата говорят от името на Бог, единият – гей, другият – отвратителен баща, безподобни особняци, хора, които живеят по собствени правила, с ореол, който не би оцелял във времената на всеобщата информационна свързаност и всеобщото тъпчене с крака.

После излезе „Аз и Камински” – времето е наше, емоционалният език е различен.

В „Тил” Келман пропада в 17. век, в ужасните времена на Трийсетгодишната война. Заедно с „Ще се видим там горе” на Пиер Льометр книгата е едно от най-добрите антивоенни произведения в последните години. Определението „антивоенни” може да отблъсне много хора с лекия си мирис на социализъм и мухъл, обаче тези две книги са ултимативни като литература. Трийсетгодишната война е една от най-големите идиотщини, които европейските народи си причиняват преди идиотщините на 20. век с неговите две световни войни. Всички страдания, на които може да бъде подложено човешкото тяло, са в ход – изтощителен, многогодишен, оскотяващ глад (нищо общо със ставането-гладен-от-масата, практикувано от Гуинет etc.), чума, мъчения, язви, екзекуции, убийства заради чифт здрави ботуши и пак глад, от който ти се привиждат вещери и магьосници, а те заслужават да бъдат обесени и изгорени, в някои случаи бесенето се пропуска.

Насред целия този ад из земите на войната се носи едно име – на танцьора, фокусника, певеца на балади, разказвача на приказки Тил Уленшпигел, Тил, който може да върви по въже, както други вървят по земята, Тил, който говори на ти на коронованите особи и жестоко им се подиграва, високият, сух Тил, малки очи, вдлъбнати скули, заешки зъби, елекът му шарен като настроенията, които се сменят върху лицето му, Тил, който никога не се задържа на едно място. Истински артист от времената, когато театърът е пътуващо изкуство, уморени коне, фургони, огньове край градските стени, защото вътре едва ли ще ти разрешат да останеш през нощта. По това време театърът още помни зачеването си, карнавалите, от които е роден, с тяхната разюзданост, непочтителност, преобръщане на реда, когато мъжете стават жени, а жените – мъже, когато слугата е равен на благородника, когато сатирите, вакханките, кукерите са призвани да донесат плодородието от отвъдното, да осигурят раждания, жито, агнета. Това си има цена. «Който пътува със странстващ певец, става странстващ човек, него не го защитава никаква гилдия и не го пази никаква власт», ще каже първият учител на Тил по «актьорско майсторство». Всеки може да убие артиста и не ще бъде преследван от властите, гласи още тази първа лекция в тогавашния НАТФИЗ.

Но кой е Тил Уленшпигел? Съществуването му не е доказано, в цяла поредица немски и нидерландски легенди той е хитрец и шегаджия с остър език, ако е живял, това е станало доста по-рано от времената на Трийсетгодишната война, през 14. век. Името му на немски език означава „Тил Огледалото на бухала”. Тил е онова пакостливо духче, шутът, вицът, който понякога е последното убежище на живота пред ужасите на смъртта. Във времена на война той е легенда, надежда за смях. В романа на Даниел Келман е син на мелничар, когото обвиняват във вещерство, защото лекува с билки и прекалено дълго се взира в звездите. Бащата попада в ръцете на двама йезуити с глави, по-объркани от неговата – търсят дракони, за да извлекат от кръвта им невиждано лекарство. „Откъде едно незначително създание като печурката може да притежава лечебна сила, ако не поради приликата му с дракона”, разсъждава единият драконолог, който по-късно поради своята ученост ще бъде привлечен във Ватикана.

След смъртта на баща си Тил избягва от родното село заедно с приятелката си Неле, която знае ужасната му тайна, която танцува заедно с него по панаирите и която той убеждава да го изостави, за да започне нормален живот и да умре като почтена жена. Самият Тил знае за себе си, че няма да умре. Че коя легенда умира?

Без да напуска речника на съвременния език, Келман успява да влезе в главите на хората отпреди толкова столетия, да предаде хаоса от религия и магия, от който се раждат безумни действия. Той е съчувстващ, без да е мил, баладичен, когато трябва (великолепно описание на смъртта на последния дракон на Севера), груб за отрезвяване, иронията му е вложена в сюжета, не толкова в стила. Може да е хамелеон в средствата си, но е верен на един тип герои – хората извън обичайното, вещерите, вещите, артистите, драконите, които затварят четирите си очи, само когато им е дошло време да се превърнат в нещо друго.

Удоволствието от четенето със сигурност не би било същото без великолепния превод от немски на Жанина Драгостинова. От издателство «Колибри».