Наскоро мъжът ми си купи червено кабрио. Червено! Кабрио! Каза, че това му е отдавнашна мечта. След първоначалното изумление – за Бога, как ще ходиш на работа с ТОВА, и след притеснението дали кучето няма да изскочи, когато покривът е свален, установих, че возенето в кожения салон на новата стара кола (защото става дума за стара немска кола) e доста приятно.

Добре, мъжът ми остана с една мечта по-малко, а аз? Каква е моята? Преди година-две установих, че страдам от проклятието на сбъднатите мечти, които никога не са толкова прекрасни, колкото докато си живеят в главата ми – животът винаги се изхитрява да сложи едно „но“ след запетайката. Има и такива, които съм размечтала – Индия, да имам пръстен с истински скъпи големи камъни, дълга къдрава коса и да се науча да правя американски палачинки. А да не остарявам?

Не го ли мечтаят всички жени, особено след като навършат трийсет? Да не се лъжем, при мъжете е различно. С една приятелка обсъждахме актьора Ю., на четиресет и осем, към когото интересът като че ли постоянно се засилва – златната мъжка възраст, бръчките, подчертаващи характера, опитният поглед. Коя жена на същите години се радва на подобен интерес с изключение на участничките в клуба на Мерил Стрийп – все някой трябва да играе и по-възрастни жени...

Разбира се, има моменти, в които на човек неистово му се иска да не е остарял – най-вече при среща с бивши съученички и гаджета, които са ни зарязали. Представете си, че се срещате за поредната кръгла годишнина от завършването на гимназията и всички останали изглеждат на колкото са, а само вие – на трийсет. След пет години пак така, останалите са напреднали с таксиметровия апарат, а вие отново отчитате трийсет. След нови пет – разликата между тях и вас е вече убийствена. Може би единствено злата кралица е била по-щастлива в момента, когато е разбрала, че Снежанка е изяла наблъсканата с химикали ябълка.  

Нещо подобно се случва с героинята на Грегоар Делакур от романа му „Жената, която не остаряваше“. Външно Бети спира да остарява на трийсет, докато вътрешно си старее. Феномен, който лекарите не могат да обяснят и който голяма козметична марка иска да припише на антиейдж кремовете си. Бети обаче използва само два крема – овлажняващ и слънцезащитен, все пак е французойка, а те, французойките, заедно със свидетелството за раждане получават и инструктаж как да се грижат за кожата си.

Жената, която не остарява, е щастлива, когато ден след ден огледалото отчита нула бръчки, нито един бял косъм, великолепни гърди и крака. Дори няма нужда от огледало, достатъчно е да се разходи по улиците, да усети погледите, желанията, които предизвиква. Тя е щастлива, че е красива и заради съпруга си, защото може да го дари с перманентната си младост. И тогава животът или писателят Делакур, все едно, слага запетайката пред „но“-то.

Сюжетът не е невероятно нов, дори наскоро гледах филм, в който героинята спира да остарява след инцидент с участието на потъваща в езеро кола и гръмотевична буря. Тя постоянно трябва да замита следите си, защото не иска да я изследват като лабораторна мишка. Трябва да бяга от хората, които се влюбват в нея. Единствената, която знае тайната й, е нейната дъщеря, една достолепна старица. Въпросът е кое е по-страшното – да остарееш или да останеш самотно млад, ескортирайки упадъка на онези, които обичаш. „Ние закусваме заедно – аз с бръчките си, той със своята свежест“, казва за съпруга си, президента, Брижит Макрон, жената с остарелите колене и младия поглед, която мъжът ми, човекът с червеното кабрио, не може да преглътне.

„Жените се опитват да забавят признаците на собственото си остаряване, докато мъжете правят същото, само че със света около себе си, с предметите и хората“, споделя Грегоар Делакур в интервю по повод книгата си, която с излизането си през март 2018 оглави класациите за бестселъри във Франция и която е написана с голяма любов към жените. Но човекът е французин, а те към свидетелството си за раждане получават и инструктаж как се правят комплименти.


Преводът от френски е на Александра Велева в издание на „Факел Експрес“.