Десетки японски момичета са качени на кораб за Сан Франциско. Те са от Токио, от Киото, но повечето идват от бедни селца, в които единственото бъдеще е тежък труд в оризищата. Всяка от тях има снимка на японския си съпруг, когото никога не е виждала, с когото е сключила брак от един океан разстояние и който я чака в Америка - мъж след мъж, емигранти, изправени пред островърхи къщи с окосени ливади, пред паркирани в алеите фордове модел Т, в костюми от три части в западен стил. 20-те години на 20. век е.
Момичетата се надяват на добър нов живот в Америка, но истината ги посреща още на пристанището. Да, мъжете им са там, но са по-възрастни и изглеждат по-бедни отколкото на снимките, окаяници с плетени шапки и дрипави черни палта, които косят чужди ливади пред чужди къщи, работят по 18 часа на полето, перат мръсните дрехи на белите и вършат цялата им черна работа.
Сюжетната завръзка – жени, които пътуват към (почти) непознати мъже, напомня „Корабът с булките”, романът на Джоджо Мойс, написан по действителен случай за 700 младоженки от Австралия, които през 1946 г. са качени на самолетоносач, за да бъдат закарани на английските им годеници. Но докато „Корабът с булките” е романтична история, Джули Оцука не е оставила много място за любов в „Буда на тавана”.
Сблъсъкът с Америка за японките е челен. Хората в новата им страна са покрити с косми, използват в баните си сапун, пият млякото на кравите, дърветата са огромни, жените са високи, дори обратното на бялото не е червеното, а черното. И как, за Буда, тези хора се разпознават помежду си с еднаквите си лица?
Джули Оцука рисува удивителен колективен портрет на тези японски жени, на живота им с мъже, за които те са работна ръка и плът в леглото нощем, които трябва да оцеляват в една често враждебна или, най-малкото, неразбираща ги среда, където са хора втора ръка, където трябва да пратят традициите си, заедно с фигурката на Буда, на тавана, където имат време за носталгия по майки и братя само нощем. От бащите си те получават писма и в тях пише: ако се прибереш, ще опозориш цялото ни семейство, сестрите ти няма да се омъжат, никой мъж няма да те погледне. И за малките японски съпруги, възпитани да са нежни и покорни, работливи и добри домакини, за Рую и Мийоши, Сецуко и Чийе, Сутеко и Кацуно, не остава друг избор, освен да остаряват преждевременно в японските квартали в градовете, в хижите край бадемовите горички, в бараките край лозята.
С привидна отстраненост, изброявайки като че ли само факти, родената в Калифорния писателка предизвиква с краткия си роман емоции, въпроси, недоумения: как се търпи такъв живот, аз не бих, не бяхме ли всички хора равни, от къде накъде мъжете са се държали така, а този расизъм, не, това е безумие... Но това безумие се е случвало, причинявали са си го взаимно уж прилични наглед хора и въпросът е, големият въпрос е, ние такива ли сме, можем ли да постъпваме така. Честният отговор невинаги е ласкав.
Езикът на завършилата изящни изкуства в Йейл Джули Оцука е близък до поезията, с властен, почти музикален ритъм, „Гардиън” определя книгата като литературно бижу. В САЩ „Буда на тавана” печели наградата „ПЕН/Фокнър”, която е присъждана на имена като Джон Ъпдайк и Филип Рот.
Чудесният превод на български е на Мария Демирева.
