Нея родих със секцио, защото физиката ми не позволяваше да родя естествено още едно толкова голямо бебе, почти 4 килограма.
Дъщерята на мъжа ми – София, е малко по-малка от Райна. Сега са в тази специална възраст, когато ми е много трудно да приема, че са пораснали. Към Райна се държа по-строго, тя сякаш има нужда човек да я насочва, тъй като е по-буйна, по-експресивна, но и изключително самостоятелна, артистична и отговорна. София е самата мъдрост. Елица я кръстихме на героинята от „Време разделно“. Още от третия-четвъртия месец на бременността я наричахме по име – Елица ритна, Елица се обърна, Елица се кротна.

Във възпитанието на дъщерите ми най-важен е личният пример. В избора на облекло, в грижата за себе си, в поддържането на дома, в отношенията с мъжа ми. Само в спорта не ми се удава да давам пример, тъй като нямам тази култура, не съм го научила и от родителите си. Те на много късни години започнаха да спортуват, като се преместиха да живеят в Щатите. Децата ми нямат интерес към спорта, а не искам да ги насилвам. Искат да се запишат на модерен балет, но съм малко предубедена към тези най-модерни форми на танца. Аз самата девет години съм играла в ансамбъл за народни танци.

Имам добър ген от майка ми, за която не си спомням да е полагала кой знае какви грижи за добрата си форма. Това по някакъв начин ме е разглезило. Майка ми е много практична, прави си добре сметката. Като дете не съм я виждала да си купува много дрехи, бижута, да ходи по козметични салони. Искаше да научи мен и сестра ми да се задоволяваме с най-необходимото. Затова на доста късна възраст аз самата започнах да обръщам внимание на тези неща и да не отхвърлям грижата за себе си като жена като нещо излишно. Сега съм в дилема как да запазя баланса, възпитавайки дъщерите си. Хем да не им внушавам усещане за оскъдица, хем да ги науча да ценят това, което имат. Момичетата ми обаче са доста суетни, даже повече, отколкото мога да преглътна. До късна възраст аз се смятах за некрасива. Затова се старая да подхранвам самочувствието на дъщерите си, казвайки им много често, че са възхитителни. Написаното въздейства много по-силно от изговореното. Пишем си бележчици. И намирам и от тях разни сърчица, нарисувани в служебния ми тефтер. Като имаш напрегнати ситуации, нещата не вървят по план, отваряш тефтера и осъзнаваш какво безумие е всичко в сравнение с чистата любов на децата ти.

Научила съм ги, тъй като всичко ни е много наблизо и много удобно в Стара Загора, сами да ходят и на танци, и на фризьор, и на среща с приятели. Големите често вземат сестричката си от градина, хранят я, разхождат я, прибират я, приспиват я. Радвам се, че са самостоятелни, способни да носят отговорност.

Аз бях такава като дете. Въпреки че учех в икономическия техникум, записах се и в английската гимназия паралелно. Родителите ми нямаха пари за частни уроци, сама се готвих за приравнителните изпити. След това започнах на работя на половин работен ден в едно магазинче за мобилни телефони, за да мога да си плащам уроците по немски. Бях решила, че ще уча в Германия, а нашите нямаха възможност да ми плащат за подготовката. После обаче се влюбих и не заминах за Германия, завърших право в Бургаския свободен университет.

За мен е важно една жена да умее да прави нещо с ръцете си. Като малка имах много силна връзка с баба ми, на която съм кръстена. Не обичах да играя с децата, а да седя и да плета на пейката пред блока с нея. Сега се старая да правим неща заедно с дъщерите ми като преживяване. Преди две седмици ходихме да майсторим лампи. А в една от квартирите ни в Бургас заедно направихме декупаж на мебелите в тяхната стая – взехме специална боя, купихме хартия и декорирахме всичко в бяло и рози. С пъпки от рози написахме инициалите на всяка от тях, стана много момичешко и красиво. Подаряват ми бижута или книги. Подпитват близките какво съм чела, какво обичам, по едно време ми подаряваха само Елиф Шафак.