Галин Стоев - един номад в Тулуза

Големият режисьор ексклузивно пред EVA

Лилия Илиева 11 June 2018

Снимка: Петър Настев

 

Какво ти казаха след това?

Казаха ми браво. Но аз... мисля, че в първи клас разбрах, че между мен и действителността няма да се получи. Тогавашната ми класна – наричаха я Гестапо Гочева, зловеща жена, на родителска среща казала на майка ми, че съм толкова разсеян, че съм за училище за бавноразвиващи се. Спомням си как чух разговора между майка ми и баща ми в кухнята, когато тя се върна от родителската среща. Бях в детската стая. На връщане от занималнята минавахме покрай оградата на едно спомагателно училище и обиждахме децата там, а те ни плюеха. Осъзнах, че имам всички шансове да се окажа от другата страна на оградата. И за мен това беше огромен, огромен ужас. На детското въображение това му дай.

А ти имаш въображение...

Голямо и болно! Същата година бяхме на почивна станция във Велинград. Беше по време на соца и ни организираха екскурзия, за да ни покажат къде са убили Вела Пеева. Разходката свърши в поле, гидът посочи сграда в далечината – била фабрика, и добави: „А малката постройка до нея е спомагателно училище.“ Погледнах нашите. Не реагираха. Помислих – колко е далече Варна, чак в края на България. Значи в цялата страна има тайна мрежа, която работи деца като мен да бъдат вкарани в такова училище, но без да им каже директно – Галине, ти си малоумен, ще те затворим там. Не знаех само дали в този комплот участват и нашите. А не можех да попитам, защото щяха веднага да ме затворят. Беше кошмарно да се справя с тази въображаема опасност. А проблемът идваше оттам, че от 3 до 7-годишна възраст съм израсъл в Москва. Там учеше баща ми. И моят руски беше много по-добър от този на много от учителите в Руското училище във Варна. Майка ми ми е разказвала как, когато говорела по телефона в Москва, съм я поправял тихичко, за да ми седи светът правилен. Явно съм го правел и в училище с Гочева.

Дали това, че баща ти е криминалист, те е направило по-аналитичен и задълбочен?

Не знам. Той се опитваше да играе ролята на баща като другите, разказваше ми как хванали някакъв престъпник. Много скучно. Прекъсвах го на най-интересното, за да си легна, защото на следващия ден съм на репетиция с драмсъстава. Мисля, че това го разочароваше.

Как попадна в драмсъстава?

Заведе ме майка ми в първи клас. Там срещнах истинските си приятели. За мен тази школа беше много по-реална, истинска и вярна от реалността в училище, вкъщи и на улицата. Всъщност се занимавам с театър не защото обичам изкуството или съм много чувствителен и роден за това. За мен беше въпрос на оцеляване, животоспасяваща операция. В училище бях среден към добър ученик. Завърших с отличие, но за мен то беше дълбоко невярно и несериозно занимание. С изключение на трима много добри учители по литература – Димитър Ефендулов, Лиляна Гроздева и Пламен Панчев, които подготвиха всички по-будни деца с интерес към литература за национална олимпиада. С оценката ми 5,75 ме приеха журналистика без изпит. Ефендулов ми помогна да разбера, че през 1987 г. няма как да има журналистика в България, защото няма свобода на словото. Заявих на нашите, че няма да уча журналистика, защото това е проституиране. Баща ми ме гледаше със зяпнала уста.

Споделял си, че и Коко Азарян е също сред важните ти учители.

Той беше като фантазма, още когато се движехме като стадо по улиците на Варна с приятелите ми от драмсъстава и мечтаехме да влезем във ВИТИЗ. Всички искахме да влезем при Коко Азарян. Името му беше като мантра след едно представление във варненския театър – „Пътят към Мека“ на Атал Фюгарт. Гледахме го всяка вечер, знаехме го наизуст. Беше много хубаво, че ме приеха в неговия клас. Имах такъв парализиращ респект към него, с години. Но способността му от всичко да изкара театър много ни респектираше. Той умееше през героите да покаже как функционират животът и хората. Удивяваше се като дете. Желанието му да създава театър надхвърляше егото му, авторитета, властовите взаимоотношения. И... виждаш, че когато функционираш така, няма значение дали си в социализма или на Луната, и творчеството е това, което се казва raison d’être.

« предишна страница следваща страница »
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР