Режисирал си в много страни. Колко езика говориш?
Зададох този въпрос на един грузински режисьор, Роберт Стуруа. Бях на стаж при него в Англия. Говореше само грузински и руски, а работеше много в чужбина, беше режисирал Ванеса Редгрейв. Каза ми – по-лесно е да не говориш езика, на който поставяш, защото не падаш в капана на думите, а слушаш тона на актьора. По-лесно разбираш дали те лъже или не. Въпрос на настройка е да слушаш и на някакво енергийно ниво всъщност да хванеш не интонацията, а намерението му.
Постановката ти „Танцът Делхи“ има шест номинации за Икар, една от които е за режисура. Харесаха ли я в Тулуза?
Да. Тук представленията минаха неочаквано добре. Публиката в София и в Тулуза реагира различно. Тук откриха повече водевилната страна на представлението и се смяха повече. В България слушат по-внимателно и се смеят по-малко.
Каква е историята на един бар в Гваделупа, скован набързо на плажа, където си ял пиле с чесън и банани?
Ха-ха-ха! Играхме „Кислород“ на Вирипаев, в Гваделупа. Всичко, което знаех за острова, беше от „Пипи Дългото чорапче“. С актьорите ми попаднахме точно на Корекоредут. Разхождахме се по абсолютно дива плажна ивица, с палми и изумрудено море, водехме засилена дискусия за изкуство и така огладняхме. Изведнъж някой посочи едни палми. Между тях видяхме бар, който едва се крепеше. Зад него човек на импровизирана скара правеше пиле в големи банани, с чесън и оцет. Най-вкусното, което съм ял. Облизахме си пръстите, ядейки на плажа, докато говорехме за художествени концепции. Мисля да се върна отново, за да разбера рецептата.
Остава ли ти време да се забавляваш?
Само това правя, докато работя. Дори в началото бях много шокиран, когато ми плащаха. Сега забавление е да избягам някъде и да си чета, без никой да ме занимава. Изглежда тъжно отстрани. Отдавна не ходя на танци, ако това ме питаш. Преди на технопартитата бях маймуна номер едно.
Виж ти!
Аз съм от Варна, от която избягах при първа възможност, защото имам проблем с тамошния манталитет. В него има нещо много тежко, непомръдваемо. Варна не е искала да се освобождава от турско робство. Реакцията на всяка нова идея, която би могла да обърне парадигмата, е: „М!“ (В смисъл на глупости. Скептично.) Няма диалог. Мои приятели варненци, с които се запознах в края на 90-те в София, ме заведоха след години в клуб „Комикс“ и там разбрах, че в града има изключително симпатични хора. Не го знаех. И „Метрополис“ си спомням. Техното навлезе в България като противодействие на цялата чернилка на политическия момент и това, че хората освирепяха, огладняха и бяха дълбоко нещастни. Мисля, че то успя да преформатира мисленето на цяло поколение. И тези, които не умряха от дрогата, успяха да видят други хоризонти. Имаше пространство за експериментиране и за алтернатива. През 90-те нови неща се случваха на много нива. Сега живеем във време на крайно консуматорство, в което човек си плаща за нещо и го иска тук и сега. Идеята, че трябва да положиш усилия, за да го заслужиш, я няма. Мисля, че за младите в момента е по-трудно. Да се случи нещо ново е почти невъзможно. Може би минаваме през някакво стъргало. Може би нещо ще се обърне в един момент.
