Имаш предвид смисъла да съществуваш. Как попадна в компанията на Мариан Бозуков, Мариус Куркински и Мария Сапунджиева?
Познавахме се от Варна. Мариус и Мария бяха от вражеския драмсъстав – „Щурче“ . Нашият беше „Златното ключе“. В лятото преди да завършим училище сляхме компаниите. Говорехме на измислен език, размествахме или добавяхме срички, имахме игра, в която ако някой сбърка нещо, всички викаха клош, скачаха върху него и го „млатеха“ до „пребиване“. Поддържахме общ делириум. Детството приключваше. И всичко тепърва предстоеше. После влязохме във ВИТИЗ. И някой по-оправен, може би Мария и Мариан, бяха намерили едно голямо студио под наем, замислено за художническо ателие. Варненците, които влизаха, автоматично оставаха у тях. В смисъл отиваш на гости за една вечер и оставаш три месеца. В един момент се оказахме доста хора. Живеехме като в комуна. Беше много весело. Получавахме буркани от родителите си. Бяха най-гладните години – 90-те. И хем действителността беше грозна и жестока, появиха се мутри, хем усещането беше за голям подем. Бяхме много вдъхновени и хич не ни интересуваше. Учехме театър. Занимавахме се с изкуство в чист вид.
А публика в залите нямаше.
Да, истинският театър беше на улицата, започнаха първите големи демонстрации, стачки, гражданско неподчинение. Беше много интересно. Системата започна да се разпада пред очите ни, а друга още не беше установена. И в един кратък период всичко беше възможно. И това беше много хубаво.
Благословията и проклятието да живееш в интересни времена дава шанс сам да израстеш интересен. Иначе те вкарват във формат.
Моето поколение имаше голям шанс. Успяхме и в едното, и в другото. Това си има цена.
Сега имаш ли подобна среда? И нужна ли ти е?
Човек винаги има нужда от общност, но за мен е трудно да я поддържам. Ето сега съм в град, в който не познавам никого. Тук нямам биография. Не започвам отначало, но нямам корени. Трудно се живее без корени. Докато не осъзнах, че съм изградил устойчиво свое именно благодарение на непрекъснатите премествания. Ако нямаш физическо място, където да пуснеш корени, единственият шанс е да пуснеш корени в себе си. Това, мисля, ме е структурирало.
Страхуваш ли се от самотата?
Не. Тя може да бъде много досадна, но паразитният шум на епидермалното общуване... може да е още по-тягостен. Самотата има огромна цена, но никой не е казал, че ще бъде лесно, още от самото начало. Избираш по-малкото зло. Страхувам се по-скоро да не бъда неразбран. Защото това, с което се занимавам, е свързано с непрекъснато изпращане на сигнали – към актьорите, зрителя, контекста, и понякога може да останат неразчетени.
