Когато през 40% от времето (което при продължителност на филма 2,15 ч. е около 54 мин, нали?) си си мислил колко готино щеше да е, ако не ти бяха взели телефона на влизане в залата, за да можеш да си провериш пощата, фейсбука, каквото и да е, нещата очевидно не са съвсем завладяващи. Но все пак остават цели 1,20 мин. относително качествено време, прекарано на територията на „Соло: История от Междузвездни войни”. Все е нещо. (Телефоните, апропо, за който не знае, ни взимат при влизане в киносалона по нареждане на кораба майка, за да не снимаме тайно филма от екрана и да го пуснем после в някой пиратски сайт. Понеже прожекцията за журналисти е преди официалната премиера).

"Соло: История от Междузвездни войни" е поредното разклонение в короната на култовата поредица. Действието се развива доста назад във времето, преди да се случат събитията в „Нова надежда” (1977) - когато се наливат основите на бъдещата сага в онзи вариант, в който я обикнахме най-напред, с всички емблематични герои. Хан Соло е още много млад и вселенски непознат, а междузвездната машина „Хилядолетният сокол” все още принадлежи на друг. И когато двамата с Чуи се срещат за първи път. 

10 мисли, които ми минаха през ума, докато гледах „Соло..." като изключвам паразитите от типа: „Няма ли да свършва!”, „По-скоро ми харесва или по-скоро не?” и „Това са 88-ите очила за IMax, на които ще трябва да търся място в къщи!”

1. Олдън Еренрайх (младият Хан Соло) си го бива и, както е подписал договор за още два филма за Соло при евентуален успех на този, така вече виждам и как ще си ги направи, защото носи в себе си междузвездна прашинка от безсмъртния дух на поредицата – по някакъв начин напомня едновременно Харисън Форд (възрастния Соло от класическата поредица) и Марк Хамил (Люк Скайуокър). Има нещо седемдесетарско в него.
2. Видно е, че Чубака така ужасно прилича на онези „дългокосмести” български кукери, че си мисля дали пък навремето Лукас не е минал през България (както Хемингуей, Толстой май и кой още беше там), видял е такъв кукер и после е спечелил милиони на наш, български гръб.
3. Най-готиното „парче” в „Соло...” е комарджията Ландо Калризиан (три пъти страхотният Доналд Гловър), от който Соло си спечелва на карти култовата летателна машина „Хилядолетният Сокол”. Ландо-Гловър (тоест комбинацията герой и актьор) бе най-заразителният за мен елемент в този филм.
4. Къде съм гледала Пол Бетани, който играе злодеят? Къде, къде? А, да, той беше невероятният Джок, икономът на Джони Деп в „Мордекай” и... там бе по-добър и по-секси. Но и след „Соло...” няма да му обърна гръб.
5. Филмът прилича на... пай с хрупкава и апетитна коричка отгоре и отдолу (в началото и в края на филма), но суров и без никакъв вкус по средата – там, където се водят безкрайните „сиво-синкави” битки. Там само Ландо спасява нещата.
6. През въпросната средна част на филма на Чубака му е скучно почти колкото на мен, по очите му познавам. Трябваше да му дадат повече действие.
7. Емилия Кларк, която играе Кира – любимата на Соло, е поредната отлична актьорска находка на кастинг екипа на продукцията. Освен че все още носи със себе си магнетизма на героинята си Денерис Таргариен от "Игра на тронове", мис Кларк е едновременно сладка и тръпчива, някак непредвидима и внася елегантност и „усещане за жена” във филма.
8. Нито визуалните ефекти, нито екшън сцените (като изключим финалната, в която се намесва и Кира) са кой знае колко впечатляващи. За мен те бяха точно безформена сивкаво-синкава дигитална материя. Но може би момчетата ще й се радват.
9. Уди Харелсън не е на седмото небе, че е в този проект. Или поне не му личи.
10. Новите собственици на „Междузвездни войни” Disney продължават процеса на еманципация на новите епизоди, на скъсване на пъпната връв, която ги свързва с родителското тяло, т.е. с класическите филми на Лукас. Вече си мисля, че това вероятно в крайна сметка ще се окаже правилният ход. Не можеш да вървиш напред, ако погледът ти е обърнат все назад към макар и славното ти минало.