Обиколил съм почти цяла Италия, но някак си Пулия постоянно ми се изплъзваше. Като се замисля, допреди година дори не беше в списъка ми с дестинации. Отчитам това като голяма грешка. И сега, когато вече съм бил там, оставам с усещането за добре пазена тайна, която всеки, посетил Пулия, крие ревниво само за себе си, опитвайки се да предпази уникалността на мястото от туристически набези.

Новата Тоскана. Това е най-добрият начин да определя усещането си за Пулия. Кипарисите са заменени от вековни маслини, каменните тоскански къщи – от бели масерии (бивши ферми и селскостопански постройки, превърнати в луксозни вили и хотели). В намиращата се в тока на Ботуша най-южна и най-бедна част на Италия XXI век сякаш още не е дошъл. Рибарите излизат в морето с лодки, пълни с ръчно плетени мрежи, така както са го правили техните дядовци. Допреди години месото тук е било лукс, но за сметка на това пастата е издигната в култ. Орекиете (orecchiette) – малки уши, е най-популярната в този район. Дори любимото ми калцоне е измислено тук. И това е логично, защото работниците по полето са завивали обяда си в печеното тесто и така са го носили в джоба си.

Храната оправдава очакванията ни за най-доброто, което можем да изискваме от средиземноморската кухня. Историческата връзка на местните готвачи с арабския и византийския свят ги кара да експериментират с различни видове подправки. Прясната риба, най-добрият италиански зехтин, големите и ароматни смокини, сочните домати, вкусните сирена, изпеченият на въглен хляб и не на последно място над 500-те вида паста нареждат Пулия в списъка ми на гурме дестинации. И всичко е на съвсем достъпна цена. Местните вина са добри, а с годините ще стават още по-добри. Най-известен тук е сортът примитиво ди мандурия – много силно червено, почти черно вино, с нотки на черен пипер, тютюн и шоколад.

Краткият 50-минутен полет от София до Бари (столицата на провинцията) превръща Пулия в дестинация на една ръка разстояние. Стигнах дотам толкова бързо, че слизам на летището с усещане за ексклузивност, все едно съм пристигнал с частен самолет. Най-добрият начин да се усети Пулия е с кола. Обиколката из Стария град на Бари е придружена от обяд в ресторант Al Pescatore, където преглъщаме мастилено-черните спагети със сепия с местно златисто бяло вино и опитваме традиционния за местността чийзкейк с рикота. След внимателен подбор избирам масерия Torre Coccaro – не само заради доброто местоположение близо до пясъчните плажове, но и заради препоръчания ми там ресторант „Егнатия“, приютяващ гостите си под сводестите тавани на бивша стара конюшня или в градината до жасминови насаждения. Тук собствениците са фокусирани върху старателния подбор на агнешко и говеждо месо от най-добрите местни ферми, както и на сирената бурата и кашкавало (нищо общо с нашия кашкавал, това е жълто сирене с много остър вкус и силна миризма).