Светът под водата е съвсем различен, препоръчвам на всеки да види тази красота и да опита любителското гмуркане, достъпно и за деца от 8-годишна възраст. Не е опасно, дава щастие, нови приятели, пътешествия, един нов свят. Дава адреналин. Обогатява с това, че превъзмогваш трудности.

Хиляди хора сме завели под водата. Не знам точно колко, защото с Теодора не бяхме любители на статистиката. Не правехме и счетоводство. В края на сезона отваряхме сандъчето с парите и ги брояхме. И разбирахме с колко сме завършили. И ни се получи. Ако правиш всичко от сърце и професионално, парите те намират, няма нужда да ги гониш, те сами ще дойдат. Пари да си купиш ядене и кафе, друго не ти трябва. И нови плавници и нова маска. Успяхме да си върнем дълговете към банката за 2 години.

Имали сме над 5000 дайове. Теодора беше инициатор за техническия дайвинг, аз не го исках. Схемите ги разработвах аз с Теодора, не сме се водили по чужди програми. Предишният ни дайв – на 202 метра, беше фантастичен. Нареждаше Теодора сред първите 3-4 в света, за рекорд трябваше да мине още 20 метра. След като изплувахме тогава, можехме да седнем да ядем и пием, толкова добре се чувствахме. Все едно бяхме ходили на разходка в парка. И това ни даде увереност, че сме на прав път.

В дните преди 25 септември времето се смени. Вечерите започнаха да стават студени. Ние, разбира се, се обличахме като за ски, слагахме шапки, хората ни се смееха. Но знаехме, че трябва да се пазим. Въпреки това – хрема, гърло. Отшумяха и се чувствахме окей. Отложихме първия опит, защото имаше вълнение. Съобразявахме се с природата. Единственото, което не сме видели, е било вътре в нас... Както ми каза докторът в болницата после – ти вече си нямал симптомите, но болестта е останала у теб. Ако знаехме, че е останало възпалението в ушите, разбира се, че нямаше да слезем.

Преди самото спускане й казах – душичка, стигаш там, докъдето можеш, ти за мен вече си герой. Готов? Готов! И тръгнахме. Преди това тя даже ми се беше сопнала, защото непрекъснато я питах дали е окей. Никой нямаше лошо усещане, дори майка й, която беше с нас. Всички бяха уверени, спокойни, защото подготовката ни беше минала брилянтно.

При самото спускане всичко ти е разграфено до секунди. Нямаш време да чувстваш, мислиш само как да изпълниш програмата. Когато стигнахме най-ниската точка, просто си дадохме знак, че трябва да тръгнем нагоре, и се поздравихме. Теодора беше изпълнила нейния план перфектно, точно както го беше написала. Екстремният дайвинг е много свързан с наука, която, за съжаление, не гарантира, че дори всичко да е изпълнено бай дъ бук, както направихме ние, няма да стане нещастие.

Общата продължителност на дайва е близо 5 часа и 30 минути. Спускането до 232 метра става бързо, бавен е обратният път. Техническите почивки по пътя нагоре, наричани стопове, постепенно се удължават. Първата трае 5 минути, последната, предвидена за третия метър преди повърхността, трябва да е 70 минути. Правят се, за да може азотът в кръвта постепенно да се върне към обичайното си ниво и да не се получи газова емболия. На 47 метра под повърхността към Теодора и Михаил се спуска шефът на поддържащия екип – Паскал Бернабе, който поздравява Теодора, тя му дава сигнал, че е добре. Оттогава са и последните видеокадри с нея. Михаил се изкачва втори. В един момент буквално се блъска в нея, вижда, че е оплетена във въжетата, в положение с главата надолу, с хаотични движения. Тлеещото възпаление е предизвикало травма на ухото, в резултат на която напълно се губи ориентация. Теодора не може да държи регулатора за газове в устата и аспирира вода. Решава се да я изкарат на повърхността. Няма как да оцелее.

Първото нещо, което си помислих, е да последвам Теодора. Защото тя е целият ми живот и е най-добре и аз да си замина с нея. Може би ме спаси баротравмата, тотално загубих контрол над тялото си и трябваше 4 и половина часа да се боря за живота си под водата, заедно с мъката. Тялото ми спря да функционира правилно. Непрестанно повръщане, 4 и половина часа, докато изляза на повърхността. Физическият дискомфорт взе връх над психологическата травма. И може би това е причината да съм тук сега. Както ми каза лидерът на поддържащия екип – световният шампион при мъжете Паскал Бернабе, ти си голям късметлия, че си жив. Отговорих му – не съм сигурен.

Когато излязох на повърхността, майката на Теодора ми каза – добре, че ти си жив. И ревахме. Сега всяка сутрин с нея се събираме на кафенце. Вечер на по чашка. И си плачем заедно.
Сега ще пробвам да се възстановя психически. Имам малка дупчица във вътрешното ухо, което едвам не ме уби и което беше причина за смъртта на Теодора. Надявам се да заздравее. Имам постоянен дискомфорт с виенето на свят, но това е нищо в сравнение с психическата травма от загубата. Ако се възстановя, ще продължа да правя това, което съм правил. Искам да покажа на хората коя е Теодора, защото тя в национален и световен мащаб е явление в дайвинга. Първата българка технически инструктор. Световният рекордьор по женско гмуркане. Нито една жена не е стигала там, където стигна тя.

Докато не се върна във водата, няма как да знам как ще се чувствам. На този етап съм изгубил всякакъв страх. Когато видиш два пъти смъртта, преставаш да се страхуваш. Готов съм да сляза и по-надълбоко. Готов съм да счупя и мъжкия рекорд.

Дали я сънувам? Откакто я няма, не сънувам нищо, не мога да спя без лексотан. Но от нея ми липсва всичко. Всеки ден от моя живот започваше така: ставам винаги преди нея, правя кафе за двамата и я чакам да се събуди, за да решим какво ще правим през следващия хубав ден от нашия щастлив живот. Щастието под водата, щастието над водата. Всичко... Не знам, много трудно ще го превъзмогна. По причина, че ние бяхме от сутрин до вечер заедно. Мои приятели се уплашиха за мен, гледат да не ме оставят сам, много съм им благодарен.

Ако можех да й кажа нещо сега... Бих й казал веднага да се прибира вкъщи. Или да ме чака. Говорили сме си с нея за смъртта. Понякога, по вечерно време. И тя казваше – трябва да ме намериш, да ме откриеш във вселената. Ще успееш ли? Ще те открия, разбира се, нали знаеш, че винаги успявам.“