Та един път – както си бяхме легнали и гледахме телевизия, а в един момент вече не гледахме телевизия – изведнъж в завихрилото се кълбо от страст, ако мога така да се изразя, той каза нещо. И това нещо беше или „Обичам те!“, или „Събличай се!“. И аз и до днес се чудя какво ми каза тогава, макар че днес повече се смея, отколкото се чудя. Разделихме се няколко месеца по-късно, защото разбрах, че той си има друга, която да обича, съблича и която да си купува обувки за него, пфу! Пък може на нея той да й ги е купувал, знам ли. Понеже – и това е вторият урок: Каквото сам си купиш, никой няма да ти го купи, нали разбирате. Като съм толкова зле, че сама да си купувам обувките заради него, кой ми е виновен!

Та в онзи текст отпреди десетина години наричах това разминаване. А всъщност сега виждам, че не е било никакво разминаване, а трезво, хладнокръвно решение, взето вместо мен от премъдрата и всевиждаща майка природа. Видяла ме е тя аз как действам, видяла го е той как действа, видяла е цялата тази схема с обувките, мазолите, болният ми баща и другата жена и си е казала: Абсурд! Да не съм луда, че да благословя това!

Благодарна съм на себе си, че я послушах. Някои наричат това примирение. Аз го наричам смирение. Пак казвам – майката природа, или Съдбата, както я наричат други, знае и вижда неща, които ние няма как да знаем и да видим. Така си мисля, въпреки че знам какво ще кажат много от вас – че така ми е по-лесно, че някой друг, невидимата съдба например, взима решения вместо мен. Не съм съгласна, но дори да е така – защо пък трябва да е по-трудно? Трети урок, който научих през годините – когато нещо ти изглежда като разминаване, да знаеш, че не е. И ако някой, с когото имаш среща (като във втората история, която разказвам в „стария“ текст) реши да си тръгне и да не те изчака, защото ти самата си решила да се забавиш повече от търпимото, да знаеш, че това също не е просто разминаване, просто случайна проява, каприз на характерите. Това е добре премислен ход на Съдбата.